Допустим риск

Още беше рано, туристите не се бяха стекли и те намериха бързо къде да спрат пред общината на град Салем. Точно отсреща имаше кафене. Взеха си кафе в пластмасови чаши и тръгнаха да се разхождат из центъра, като спряха да погледат Музея на вещиците и някои други забележителности. Дебела червена линия със стрелки, изрисувана направо върху тротоара, водеше от един туристически обект към друг, но на Ким и Едуард не допадна идеята да я следват като програмирани и те побързаха да се отклонят. Минаха покрай бронзова статуя на вещица и недалеч — китна къщичка на дипломирана врачка с акуратно работно време. Двамата доста се посмяха на ясновидката и нейната дарба, проявяваща се само от девет до пет с почивка за кафе. Докато бродеха полека из пешеходната зона на Есекс Стрийт им направи впечатление, че едва ли не във всеки магазин и по сергиите се продават всевъзможни сувенири, свързани с вещици: островърхи широкополи шапки, пелерини, „вълшебни“ пръчици и метли, билки и чайове от „магически“ треви, смешни кукли-вещици, увиснали на конец, сребърни бижута… Дори Ким се изкуши и си купи едно сребърно пръстенче с вълшебен камък във форма на полумесец, който сменя цвета си според настроението на своя притежател — зелено при спокойствие, яркосиньо при радост и тъмнолилаво при безпокойство.

— Както гледам, ловът на вещици е дал начало на цяла индустрия — отбеляза Едуард, когато тръгнаха отново. — Чак ме побиват тръпки.

— Защо пък, така цялата история по-скоро придобива делничен вид. Същевременно обаче се вижда колко интригуваща е тя. Дай им на хората да се прехласнат по разни страхотии.

Влязоха в Туристическия център и Ким бе изумена, когато съгледа пред себе си цяла библиотека от книги и брошури, посветени на съдебните процеси.

— Нямах представа, че съществува толкова много литература — поклати глава младата жена и след като се разрови из томовете купи няколко книги. Обясни на Едуард, че прояви ли интерес към нещо, не мирясва, докато не го проучи из дъно.

Върнаха се при колата, подкараха отново по Норт Стрийт, подминаха Къщата на вещиците и завиха надясно по Орн Роуд.

Докато караха покрай гробището „Грийнлон“, Ким отбеляза, че навремето парцелът е бил в земите на Стюартови.

Каза на Едуард да свърне надясно, поеха по изровен черен път. Едуард едвам удържаше волана — нямаше как да избегне всички дупки.

— Да не сме сбъркали пътя? — попита той.

— Не, от тук е — увери го младата жена.

След още няколко ями и завои излязоха пред внушителна порта от ковано желязо, прихваната с огромни панти към гранитните блокове. Високата ограда от метални пръчки с шипове в горния край се губеше в непроходимата гора от двете страни на пътя.

— Това ли е? — поинтересува се Едуард.

— Да — потвърди Ким и скочи от автомобила.

— Доста внушително — извика мъжът, докато тя се опитваше да отключи тежкия катинар върху портата. — И негостоприемно.

— Такива са били обичаите в ония времена — извика в отговор младата жена. — Заможните са държали да излъчват достолепие, все едно са знатни особи.

Той махна катинара и отвори портата. Пантите изскърцаха оглушително. Ким се върна в колата и двамата с Едуард влязоха в имението. След още няколко завоя излязоха на просторна морава. Едуард отново спря.

— Божичко! — ахна той. — Сега разбирам какво имаше предвид под „достолепие“. Насред ширналата се морава се възправяше огромна многоетажна каменна постройка с кулички, отвори и бойници. Покривът беше покрит с аспидни плочи и беше осеян с причудливи украшения и с капандури, увенчани с орнаментни върхове. Отвред като бурени стърчаха комини.

— Странна смесица от стилове — каза Едуард. — Прилича и на средновековна крепост, и на дворец от времето на Тюдорите, и на френски замък. Наистина удивително.

— Ние в семейството винаги сме му викали „замъка“ — поясни Ким.

— Ясно защо — съгласи се Едуард. — Когато ми го описа като стара постройка, където вечно става течение, нямах представа, че ще видя такава чудесия.

— И в северната част на Бостън са се запазили няколко такива огромни старовремски къщи — вметна младата жена. — Доста други, разбира се, са съборени. Трети са ремонтирани и са превърнати в жилищни блокове, в момента обаче пазарът с недвижими имоти е замрял. Затова и казах, че за нас с брат ми имението се е превърнало в бездънна яма, в която хвърляме огромни суми.

— А къде е старата къща? — поинтересува се Едуард.

Ким посочи вдясно. Мъжът видя в далечината тъмнокафява постройка, сгушена в брезова горичка.

— А каква е онази каменна сграда вляво? — попита той.

— Навремето е било воденица — обясни Ким. — Но преди около двеста години са я превърнали в конюшня.

Едуард се засмя.

— Не мога да ти се начудя — за теб това тук си е съвсем нормално. А за мен всичко, което е на повече от петдесет години, вече е реликва.

Пак подкара автомобила, ала измина само няколко метра и отново спря. Беше се изравнил с каменен зид, обрасъл с трева.

— Това пък какво е? — попита той и посочи зида.

— Старото семейно гробище — обясни Ким.

— Я виж ти! — ахна мъжът. — Може ли да погледнем?

— Разбира се.