Допустим риск

Ким и Едуард се върнаха в кухнята на първия етаж и отново се удивиха от размерите на огнището. Според Едуард то бе дълго близо три метра. Виждаха се дори стари тенджери, тигани и грънци.

— Представяш ли си да готвиш тук? — попита той.

— Не — завъртя глава Ким. — Дори в съвременните кухни виждам доста зор.

— Жените от колониалната епоха явно ги е бивало да боравят с огъня — Едуард надзърна с комично страхопочитание в пещта. — Как ли са определяли температурата? При печенето на хляб тя е много важна, доколкото знам.

Отидоха през вратата в пристройката. С изненада откриха втора кухня.

— Вероятно са я използвали през лятото — отбеляза младата жена. — В топло време сигурно е било твърде неприятно да палят огромното огнище вътре в къщата.

— Точно така — съгласи се Едуард.

Върнаха се в старата къща и прехапал долна устна, Едуард застана насред кухнята.

Ким го погледна.

— Какво има? — попита тя.

— Не ти ли е хрумвало да живееш тук? — поинтересува се Едуард.

— Не — призна си Ким. — Все едно да се изнеса на къмпинг.

— Нямах предвид да живееш в къщата в сегашния и вид — възрази мъжът. — Но няма да е никак сложно сградата да се обнови.

— Да се ремонтира ли? — попита Ким. — Няма да си простя, ако я съсипем като историческа забележителност.

— Напълно съгласен съм с теб — съгласи се Едуард. — Но не виждам защо ще съсипваш къщата. Би могла да направиш в пристройката съвременна кухня и баня, тя и бездруго е строена по-късно. Не се налага да нарушаваш целостта на основната сграда.

— Наистина ли мислиш така? — попита Ким. Огледа се. Постройката наистина беше прелестна и младата жена си каза, че ще е истинско предизвикателство да я обзаведе.

— Освен това — допълни Едуард — и бездруго ще си принудена да се изнесеш от сегашното си жилище. Срамота е да държите цялото имение празно. Рано или късно вандалите ще го вземат на мушка и наистина ще го съсипят.

Ким и Едуард отново обиколиха къщата — този път я огледаха с мисълта да видят дали в нея може да се живее. Едуард се ентусиазираше все повече, Ким също се запали.

— Каква по-прекрасна възможност да живееш така близо до корените си! — продължи разпалено мъжът. — Тук си на своя земя, тук е историята на твоя род, а и тази къща е направо великолепна! На твое място изобщо нямаше да се колебая.

— Утрото е по-мъдро от вечерта, утре ще решавам — отвърна тя. — Идеята не е лоша, но трябва да се посъветвам и с брат си. В края на краищата сме съсобственици.

— Има обаче нещо, което ме озадачава — подхвана пак Едуард и огледа за трети път кухнята. — Къде ли са държали храната?

— Сигурно в мазето — предположи Ким.

— Стори ми се, че няма мазе — рече Едуард. — Когато пристигнахме, огледах отвън постройката и не видях врата към мазе. Не откривам и стълбище, което да води надолу.

Ким заобиколи дългата маса и дръпна износения килим от сизал.

— Влиза се от тук — погледна го тя засмяно. — Много е тайнствено, нали? Направо крими…

Наведе се, пъхна пръст в халката, вдълбана в пода и вдигна капака, който положи върху дюшемето. Надолу към мрака водеше стълба. Откъм тъмния отвор лъхна студ.

— Помня я прекрасно — рече младата жена. — Навремето, когато бяхме малки, брат ми все се заканваше да ме затвори в мазето. Беше се побъркал по тази дупка в пода.

— Страхотно братле имаш — поклати глава Едуард. — Нищо чудно, че си страдала от страхова невроза. Всеки би изпаднал в ужас.

Наведе се и се опита да надзърне в мазето, но видя само пространството под отвора.

— Правеше го на шега — възрази Ким. — Колкото да се заяжда. Забраняваха ни да идваме тук и той беше наясно, че вече се страхувам. Нали знаеш как децата обичат да се плашат взаимно.

— В колата имам електрическо фенерче — каза Едуард. — Ще изтичам да го донеса.

Върна се с фенерчето и слезе по стълбата в мазето. Погледна нагоре и попита Ким дали ще дойде и тя.

— Налага ли се? — засмя се младата жена, но слезе и застана до Едуард.

— Студено и влажно, мирише на плесен — рече мъжът.

— Така е — съгласи се Ким. — Какво правим тук?

Мазето беше тясно. Заемаше пространството само под кухнята. Стените бяха иззидани от гладък камък, почти не се виждаше мазилка. Подът беше пръстен. До стената в дъното имаше хамбари със стени от дъски или плочи. Едуард отиде при тях и ги освети с фенерчето. Ким застана до него.

— Беше права — рече мъжът. — Тъкмо тук са държали храната.

— Каква според теб е била тази храна? — поинтересува се младата жена.

— Сигурно ябълки, царевица, пшеница и ръж. Може би и млечни продукти. Съхранявали са пушените бутове горе, по всяка вероятност в пристройката.

— Интересно — промърмори Ким без особен ентусиазъм. — Видя ли каквото искаше да видиш?

Мъжът се надвеси над един от хамбарите и взе малко от твърдата почва. Стисна я между пръстите си.

— Влажна е — рече той. — Не съм ботаник, но съм готов да се обзаложа, че това е идеалната среда за развитието на Claviceps purpurea.

Заинтригувана, Ким попита дали това може да бъде доказано. Едуард вдигна рамене.