Допустим риск

— Странно наистина. Дядо сто на сто е знаел за нея, така че едва ли просто е забравена в мазето. Какъвто и особняк да беше, пет пари не даваше за мнението на другите, особено пък на майка ми. Двамата не мелеха много-много.

— Знаеш ли, струва ми се, че като размери картината отговаря на петното, което видяхме над камината в старата къща — каза Едуард. — Искаш ли да я занесем там и да проверим?

Вдигна картината, но преди да я е понесъл, младата жена му напомни за съдините, които бяха дошли да вземат от замъка. Двамата влязоха в кухнята. В долапа Ким намери три пластмасови кутии с капаци.

На тръгване Ким настоя тя да носи произведението на изкуството — беше с тясна рамка и не тежеше.

— Чувствам се някак странно. Но ми е хубаво — развълнувано каза младата жена, докато крачеха към старовремската постройка. — Все едно съм открила родственица, която не съм виждала цяла вечност.

— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард. — Още повече че дойдохме тук именно заради Елизабет.

Ким спря като закована. Хванала картината пред себе си, се взря в лицето на Едуард.

— Какво има? — попита той.

— Спомних какво я е сполетяло — преглътна мъчително младата жена. — Като си помислиш само — да бъдеш обвинен във вещерство, да те изправят пред съд, а после да те обесят!

Ким си представи, че стои пред бесило, окачено на дърво и всеки момент и предстои да умре. Потрепери. Сетне подскочи, сякаш усетила как въжето я докосва.

— Добре ли си? — попита Едуард — беше отпуснал длан върху рамото и.

Ким поклати глава и си пое дълбоко въздух.

— Изневиделица ме връхлетяха странни мисли — призна си тя. — Представих си как ще се чувствам, ако съм осъдена на смърт чрез обесване.

— Я ти носи кутиите — прикани Едуард. — А аз ще взема картината.

Продължиха нататък.

— Сигурно е от жегата — каза след малко мъжът, за да разведри обстановката. — Или си гладна. И си дала воля на въображението си.

— Това, че намерихме картината, наистина ми подейства много силно — призна младата жена. — Сякаш Елизабет се опитва да ми каже през столетията нещо… вероятно да възстановя доброто и име.

Едуард я погледна, както вървеше през избуялата трева.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Да — потвърди Ким. — Според теб е съвпадение, че сме намерили картината. Според мен не е просто съвпадение. Струва ми се изумително. Едва ли е чиста случайност. Това все би трябвало да означава нещо.

— Внезапен пристъп на суеверност, или винаги си си такава? — изненада се мъжът.

— И аз не знам. Само се опитвам да осмисля станалото.

— Вярваш ли в отвъдното? — поинтересува се Едуард.

— Не съм се замисляла — призна младата жена. — А ти вярваш ли?

Той се засмя.

— Говориш като психиатър, който на въпроса отговаря с въпрос. Не, не вярвам в свръхестественото. Аз съм учен. Вярвам в онова, което може да бъде доказано с разума и възпроизведено чрез опити. Не съм набожен. Нито съм суеверен и вероятно ще си помислиш, че съм циник, защото според мен двете неща са свързани.

— И аз не съм особено религиозна — рече Ким. — Но въпреки това донякъде вярвам в свръхестествените сили.

Бяха стигнали старата къща. Ким държа вратата, докато Едуард внесе картината във всекидневната. Когато я вдигна над камината, тя покри идеално очертанията на петното, останало от дима.

— Оказахме се прави ако не за друго, то поне за това къде е била окачена — отбеляза мъжът. Остави платното върху лавицата над камината.

— Ще имам грижата никой повече да не я маха оттук — отсече Ким. — Елизабет заслужава да се върне в къщата.

— Това означава ли, че си решила да ремонтираш постройката?

— Може би да — потвърди младата жена. — Но първо трябва да го обсъдя със семейството си и най-вече с брат си.

— Да, мисля, че наистина трябва да го сториш — замислено произнесе Едуард.

Грабна от Ким пластмасовите кутии и тръгна към мазето, за да вземе проби от почвата. На вратата спря и рече с делова усмивка:

— Открия ли долу Claviceps purpurea, ще бъда сигурен в едно: тази информация ще разсее поне малко пелената на свръхестественото, с която са обвити съдебните процеси срещу салемските вещици.

Ким не отвърна. Погълната от мислите си, гледаше като хипнотизирана портрета на Елизабет.

Едуард сви рамене. Влезе в кухнята и се спусна във влажния студен мрак на зимника.

ПОНЕДЕЛНИК, 18 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Както винаги, лабораторията на Едуард Армстронг в Медицинския център към Харвардския университет на авеню Лонгфелоу приличаше на кошер. Хора в бели престилки сновяха във всички посоки между лъскавата свръхмодерна апаратура, стъписваща с футуристичния си вид. Но само външен човек би останал с впечатлението, че тук цари пълен хаос. За посветените си беше ден като, всеки друг, в който науката прави поредната, белязана с пот и мъки стъпка напред към неизвестното.