Допустим риск

Едуард запретна ръкави. Издърпа скалпа и оголи черепа. После взе пилата и отряза горната част. Надзърнаха с Елинор вътре. Нямаше много за гледане. Мозъкът се беше спекъл на топка в задната част на кухината.

— Какво ще кажеш? — попита Едуард и размърда мозъка с върха на скалпела — беше твърд.

— Отрежи парченце и аз ще го разтворя в нещо — отвърна асистентката.

След като се сдобиха с пробата, започнаха да опитват различни разтворители и да ги проверяват в масовия спектрометър — успяха още с втората проба. Много от пиковете съответстваха точно на пиковете на новите алкалоиди в грубия екстракт, който Елинор беше изследвала предната нощ.

— Не е ли науката велико нещо? — възкликна Едуард — беше на върха на щастието.

— Най-великото — кимна усмихната и Елинор.

Едуард се върна при писалището и звънна по телефона на Ким вкъщи. Както и беше очаквал, отговори му телефонният секретар. След сигнала той на един дъх изстреля в слушалката, че за Елизабет Стюарт дяволът в Салем вече е намерил научно обяснение! Затвори и се върна бързо при Елинор. Беше в невероятно настроение.

— Хайде, стига сме се помайвали — подхвана той. — Нека се заемем с истинска наука. Ще опитаме да отделим новите алкалоиди, за да видим с какво разполагаме.

— Ама че работа! — възкликна ядно Ким.

Затвори с хълбок чекмеджето на една от кантонерките. Беше цялата в прах, умираше от непоносимата жега, бе на ръба на отчаянието. След като закара Едуард на гарата, се върна на тавана в замъка и четири часа оглежда всичко педя по педя — като се почне от крилото за прислугата и се стигне чак до крилото за гости. Не намери нищо важно, нито едно листче от XVII век.

— В чудо ще се видя — изпъшка тя.

Огледа за кой ли път безбройните кантонерки, сандъци, кашони и писалища, с които таванът беше задръстен чак до чупката вдясно. Беше ужасена от самия обем на архива. Тук документите бяха дори повече, отколкото във винарската изба. И точно както и там, не следваха никаква хронология или тематичен ред. Сложени едни до други листове отстояха на цяло столетие, всичко — търговски данни, счетоводни книги, готварски рецепти, официални държавни документи и лични писма, бяха струпани в един кюп. Единственият начин Ким да добие някаква представа за архива бе да преглежда листовете един по един.

Изправена пред тази страховита перспектива, тя си даде сметка колко и е провървяло в понеделник с писмото, което Джеймс Фланаган бе пратил през 1679 година на Роналд Стюарт. То бе оставило у нея измамното впечатление, че макар и трудно, ще и бъде приятно да проучва живота на Елизабет.

Накрая гладът, изтощението и обезсърчението надделяха над решимостта на Ким на всяка цена да разбере какво точно е било доказателството, използвано срещу Елизабет. Би дала мило и драго да си вземе душ, затова слезе от тавана и отиде навън, в лятната жега на късния следобед. Качи се на колата и подкара към Бостън.

ПОНЕДЕЛНИК, 25 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Едуард примига и отвори очи — беше спал само четири часа. Стрелката сочеше пет часа призори. Запалеше ли се по някое изследване, сън не го ловеше, а сега бе по-ентусиазиран от всякога. Интуицията на учен му подсказваше, че този път се е заел с нещо наистина голямо, а интуицията никога не го подвеждаше.

Едуард скочи от леглото. Това стресна Бафър и мъникът се разлая като обезумял. Паникьосаното куче навярно бе решило, че е настъпил краят на света. Наложи се стопанинът му да го срита, за да го усмири и да прекрати олелията.

След като приключи набързо със сутрешния си ритуал, който включваше и кратка разходка с Бафър, Едуард се метна на колата и отпраши към лабораторията. Когато влезе, още нямаше и седем сутринта, а Елинор вече беше там. — Нещо не мога да спя като хората — оплака се тя. Дългата и руса коса, която обикновено беше старателно сресана, сега изглеждаше доста разрошена.

— Аз също — призна и Едуард.

В събота вечерта бяха работили чак до един след полунощ, после не бяха подвили крак и цяла неделя. Едуард дори бе отменил срещата си с Ким за вечерта. Обясни и, че двамата с Елинор са съвсем близо до целта. Не можеше да спре точно сега.

Едва около полунощ в неделя Едуард и Елинор бяха успели да отделят алкалоидите. Трудностите се дължаха главно на това, че два от алкалоидите имаха почти еднакви физически свойства. Сега им трябваше единствено още материал и Кевин Скрантън, сякаш дочул молитвите им, звънна да каже, че сутринта ще прати поредната порция склеротии.

— Искам всичко да е готово, когато материалът пристигне — отсече Едуард.

— Дадено — отвърна Елинор и зачатка весело с токчета.

Едуард се опита да разроши непокорните и кичури, но тя се оказа по-бърза.

Работиха трескаво повече от час, когато младата жена потупа лекичко Едуард по ръката.

— Нарочно ли пренебрегваш стадото си? — попита едва чуто тя и кимна през рамо.

Едуард се изправи, извърна се и погледна студентите, които се мотаеха в очакване той да ги забележи. Изобщо не беше усетил, че са тук. Групата ставаше все по-голяма — в лабораторията влизаха все нови и нови хора.