Допустим риск

— Да, но… Все пак се надявам да не преча?

— Изобщо не пречиш — увери го тя.

— Следващата седмица приключвам с дежурството в местната болница — поясни лекарят. — Двата месеца отлетяха много бързо. След седмица, смятано от утре, се връщам в университетската болница в Бостън.

— И моята почивка приключва — каза Ким и го погледна очаквателно. Питаше се какво ли го е довело тук.

— Минах няколко пъти покрай имението — призна си Кинард, сякаш в отговор на незададения въпрос. — Но все ми се струваше неуместно да ти се изтърсвам ей така, а телефонът ти го няма в указателя.

— И аз на минаване край болницата понякога се питах какво ли правиш… — тя замълча неловко.

— Хубаво ли стана след ремонта? — поинтересува се Кинард.

— Виж сам — покани го Ким. — Стига да искаш, разбира се.

— Искам, и още как! — възкликна мъжът. — Хайде, качвай се. Ще те закарам.

Отидоха до къщата и паркираха отпред. Ким разведе Кинард из стаите. Той огледа всичко с подчертан интерес и я похвали:

— Успяла си да направиш къщата уютна, без да съсипеш колониалния стил.

Бяха на втория етаж и Ким показваше на Кинард как са успели да вместят между спалните малката баня, без да нарушават историческата ценност на постройката. Погледна случайно през прозореца и трепна. Пак се вгледа, за да се увери, че не и се е сторило, и видя, че Едуард идва с кучето през моравата към дома.

Обхвана я паника. Боже мой, само това липсваше! Кой знае какво ще си помисли Едуард, когато завари Кинард — бездруго беше все в кисело настроение, та малко му трябваше, пък и не го беше виждала от понеделник вечер.

— Хайде да слезем долу — подкани тя уплашено.

— Какво има? — изненада се Кинард.

Ким не отговори. Място не можеше да си намери от притеснение — и тя беше една, толкова да не предвиди, че Едуард може да се появи! Чудеше се как да се измъкне от неудобното положение.

— Едуард идва — рече накрая на Кинард и му махна с ръка да влезе в хола.

— Да нямаш неприятности? — смути се и той.

Ким се опита да се усмихне.

— Разбира се, че не — увери го тя. Но гласът и трепереше и на гърлото и бе заседнала буца.

Входната врата се отвори и Едуард влезе. Бафър с лай се устреми към кухнята, да провери дали на пода не е паднала храна.

— А, ето те и теб! — каза Едуард, след като я видя.

— Имаме гости — отвърна тя, скръстила ръце върху гърдите си.

— Виж ти! — възкликна Едуард и влезе в хола.

Ким запозна двамата мъже. Кинард се приближи и протегна ръка, но Едуард не се помръдна — мислеше.

— Ама разбира се! — каза и щракна с пръсти. После също се пресегна и се здрависа радушно.

— Помня ви. Работехте в моята лаборатория. После започнахте работа като хирург.

— Добра памет — отбеляза Кинард.

— Помня дори на какво беше посветено изследването ви — допълни Едуард и се впусна да описва темата, по която той бе работил една година.

— Срам ме е, че вие помните по-добре от самия мен — вметна Кинард.

— Ще пийнете ли една бира? — предложи другият мъж. — Имаме ледена „Сам Адамс“.

Кинард премести поглед от Ким към Едуард.

— Не, аз ще си вървя — отвърна той.

— Ама защо бързате толкова! — възкликна Едуард. — Останете, ако разполагате с време. Сигурен съм, че на Ким и е скучно сама. Налага се да се връщам на работа. Отскочих само да я питам нещо.

Ким бе не по-малко изумена, отколкото Кинард. Едуард изобщо не се държеше така, както бе очаквала. Вместо да е избухлив, раздразнителен и да вдигне страхотен скандал, той беше във великолепно настроение. Беше направо неузнаваем.

— И аз не знам как да се изразя — подхвана ученият, — но ми се ще изследователите да се преместят в замъка. Ще бъде къде-къде по-удобно да нощуват в имението, понеже много от опитите изискват денонощно наблюдение. Пък и замъкът е празен, вътре има колкото щеш обзаведени стаи и е смешно учените да бият толкова път до хотелите. Плаща „Омни“.

— Ами не знам… — смутолеви младата жена.

— Хайде, Ким — примоли се Едуард. — Само временно. — Семействата им ще пристигнат съвсем скоро и тогава вече те ще си купят къщи.

— Да наистина, но… в сградата е пълно с ценни за семейството предмети.

— Не се притеснявай за това — успокои я мъжът. — Познаваш ги моите хора. Няма да докоснат нищо и с пръст. Слушай, лично ти гарантирам, че няма да има никакви трудности. Стане ли някой гаф, показвам им вратата, и толкоз.

— Нека помисля.

— Какво толкова има да мислиш? — настоя внимателно Едуард. — Тези хора са ми като роднини. Пък и те като мен спят най-много от един до пет. Дори няма да усетиш, че са там. Нито ще ги чуваш, нито ще ги виждаш. Ще ги настаним в крилата за прислугата и за гостите. — Едуард намигна на Кинард и добави: — Най-добре да отделим мъжете от жените, само това оставаше, да сгазят лука и да си имам разправии със семействата им.

— Няма ли да се разсърдят, че ги пращаме в пристройките? — поинтересува се Ким.

Беше и все по-трудно да устои на прямата, дружелюбна настойчивост на Едуард.