Дори да си отидат

Любен Дилов Дори да си отидат

1

Доктор Зентано се разсъбличаше, когато удари гонгът на входната врата. Той погледна часовника си — по това време и без телефонно предизвестие? Облече халата си, взе от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, освободи предпазителя му и бос излезе в коридора. Мина ребром край стената, пазейки се да я докосва. Застана встрани от вратата и полека отвори шпионката, но не можеше да погледне през нея, без да открие гърдите си. Беше обикновена врата, не бронирана, както на повечето жилища в двореца. Изсмяха му се, когато веднъж подхвърли да поставят и нему бронирана врата — кой ще стреля пък по лекарите?

След като дълго не долови никакъв шум, най-после се престраши да погледне. И заотключва резетата.

— Събудих ли те — рече доктор Строс. — Прощавай!

— В банята бях — излъга Зентано. Среднощният гост влезе направо в открехнатата спалня.

— Обличай се, ще те повикат. Исках да разменим две-три приказки, преди да идеш.

Зентано изпсува тихо, но веднага смъкна халата от себе си и дръпна горната риза от облегалката на стола. Доктор Строс неспокойно оглеждаше ергенския хаос в спалнята.

— Говори, говори! Одеве я преглеждах — каза шепнешком Зентано, закопчавайки опаловите копчета на ръкавелите си.

— Става нещо тревожно. За един час ме викаха трима: Мелис, Бико, накрая и шефът. Генералите, както обикновено, лъжеха, не ми казаха какво точно им е. Някаква треска ги обземала, не можели да заспят, макар явно да не бяха лягали изобщо. Имали чувството, че някой стои край тях, че нещо ги пита. Дадох им успокоително…

— За пръв път ли им е? — вметна с презрение Зентано.

Мелис беше генерал-адютантът, Бико — началникът на охраната; нормално бе да ги спохождат такива часове, щом и той, психиатърът, не бе устоял на страховете, които пълнеха президентския дворец — не дворец, а крепост, претъпкана с оръжие и страхове, сякаш се намираше в обсадно положение.

— Шефът беше по-откровен, но иска и ти да го прегледаш.

— Какво му е? — изпъшка Зентано, наведен над обувките си.

Въпреки уверенията, че бе преглеждал стаята за подслушвателни апарати, личният лекар на президента не премина към оня речник, с който си служеха при редките им срещи извън двореца. Двамата бяха принудени да си имат свой заговор против диктатора, за да оцелеят, когато той паднеше. Защото… колцина са ония диктатори, които не са падали накрая! Някога и двамата бяха повярвали в идеите му, станаха членове на неговата партия, която той сам по-късно разтури, за да не му пречи в управлението на страната. После съжалиха, но бе вече късно. Един личен лекар не можеше да си подаде безнаказано оставката, за да се върне към частната практика. Особено Зентано, психиатърът, можеше да напусне двореца преди своя шеф само в „летално състояние“, както се казваше на техния език. И то предизвикано по най-жестокия начин от главорезите на генерал Бико. При това положение волю-неволю ще станеш заговорник.

— Слухови халюцинации от доста странен тип — отвърна д-р Строс. Интернист и кардиолог с богата медицинска култура, той притежаваше всички качества за светило в медицината, но също бе закован към един-едннствен пациент, както древните роби-гребци към галерата си. — Някакво същество от друга цивилизация го разпитвало, задавало му неудобни въпроси и така нататък…

Доктор Зентано си помисли: Началото на края! Помисли: Такова начало обаче може да трае чудовищно дълго… И усмивката му изчезна.

— Прегледай го, пък утре заедно да помислим за терапията — добави Строс.

Психиатърът разбра настойчивия му поглед. Двамата отдавна бяха осъзнали, че държат в себе си властта да ускорят развитието на нещата в страната си, но още се бояха да я използуват. Не бяха достатъчно запознати с ония сили, които ще претендират за наследството в двореца, нямаха и нужните връзки.

— Ще ме повика ли, или…

— Върви! Казах му, че ако утре не се нуждае от нас, ще отидем към единайсет часа с теб за някои нови медикаменти, лично да ги приемем.

Зентано одобри предвидливостта му. Заради това именно съобщение доктор Строс не бе му звънял по телефона — да не го чуят хората на Бико.

— А ти каза ли му за Мелис и Бико?

Строс за пръв път се поусмихна:

— Не, разбира се. Защо да го тревожа! — И попита внезапно с предишния настойчив поглед: — Ти нещо?…

Зентано размаха отрицателно показалец пред носа си. Бяха обсъждали вече такъв вариант — повече от глупаво щеше да бъде да засилват лудостта им с медикаменти. В такова състояние тримата щяха още повече да освирепеят.

— Върви вече! — повтори Строс.

Психиатърът върна предпазителя на пистолета, преди да го пъхне в специалния кобур под сакото; имаше право на оръжие. После взе чантичката си, която стоеше в неизменна готовност върху нощното шкафче. В коридора двамата се разделиха само с махване на ръка.