Дори да си отидат

Пред вратата на президентския апартамент сънено се изправиха насреща му двама от горилите на Бнко с автомати през врата. Зентано разтвори сакото си, за да вземат пистолета му. Единият лениво опипа тялото на лекаря, докато другият надничаше в медицинската чантичка. Предупредени за идването му бяха и другите двама, които се изтягаха на креслата в преддверието на спалнята, защото изобщо не му обърнаха внимание. Зентано ги огледа с опит да запомни лицата им. Бико непрекъснато сменяше системата на дежурствата в двореца. Пое си дъх, смекчи лицевите си мускули; сега трябваше да бъде само лекар.

Президентът остави вестника край шишето с уиски. Не седеше в огромното легло — някакъв императорски стил, — а в ъгъла, където приемаше интимните си гости. Психиатърът го поздрави със сдържано достолепие, рече:

— Не биваше да пиете, преди да ви прегледам, господин президент.

— Май че нямам нужда вече от теб. Това повече успокоява — отвърна президентът и се размърда в оперетно лъскавата си пижама, удряйки с длан върху вестника. Цялата му спалня бе натъпкана със същия лъскав разкош. — Всички пишат само за това, колко народът обича своя президент, как му е верен и колко е щастлив под неговото управление.

Зентано наведе глава, вадейки от чантичката стетоскопа.

— Не възразяваш, а?

— В този момент не ме занимава политиката, господин президент.

— Хтър си, дяволе! Не мога да разбера защо ти имам такова доверие, макар че генералите отдавна ме карат да те махна.

— Може би тъкмо за това — позволи си една усмивка лекарят. — Този, който ще ме замести, сигурно не би бил вече само ваш.

— Сигурно ти вадят душата да им разправяш за мене, а?

— Никога не са си позволявали нещо осъдително, господин президент. Мога да ви уверя, че са ви точно толкова предани, колкото и аз самият. Но пак ще ви помоля да не ме разсейвате сега. Един психиатър не прослушва шумовете в корема и гърдите, а…

— Че има ли в душата ми нещо друго освен политика — засмя се държавният глава. — За какво вадиш тогава тия слушалки? Строс вече ме преглежда, и кръвното ми мери, нормално е.

— Нужно е сам да си съставя картина за общото ви състояние в момента.

— Остави това! Седни да си поприказваме! Едно уиски?

Зентано седна срещу него, но категорично отказа питието.

— И така, от какво се оплакваме? Почакайте с уискито, моля ви! След прегледа!

— Нищо. Нищо ми няма. И както си седя и ми няма нищо, изведнъж откачам — заразправя президентът и оживено размърда дребничкото си тяло. Очевидно бе преодолял вече своя страх. — Някакъв глас любезно ме поздравява и се осведомява дали би могъл да ми зададе няколко въпроса. Представя се за същество от друга цивилизация. Невъзможно му било да ми се покаже заради не помня какви си условия, но ме уверява в миролюбивите си намерения…

— За пръв път ли? — прекъсна го лекарят.

— За пръв. Преди малко беше. Е, и… поприказвахме си. После аз го пратих по дяволите.

— Какви въпроси ви задаваше?

— Не можеш да си представиш какви наивни и глупави въпроси! Пък уж друга цивилизация били. Сякаш изпитваше петокласник по гражданско учение. Какво било социалното устройство на страната, как се осъществява управлението, как и защо съм бил избран да управлявам този народ…

Доктор Зентано кимаше приветливо, но изпод полуспуснатите си клепачи оглеждаше с нещо като разсеяна пресметливост повехналото му лице.

— А вие?

— Казах му да си намери Макиавели и да го прочете. Нещата не са се кой знае колко променили.

— И как го пратихте по дяволите?

— Казах му да ми се маха от главата. И че всичко това, за което ме пита, го има в книгите, че има и цял куп професори по държавноправни науки, тях да разпитва…

— По-интимни въпроси не задаваше ли?

Президентът бе се увлякъл в спомена си, ръцете му импулсивно заръкомахаха.

— Като му рекох така, той помоли да ми зададе тогава някои лични въпроси, как сме устроени ние, хората, и не помня още за какво, но аз му рекох да иде при жена ми, като иска да узнае нещо интимно за мене. — Президентът се засмя възбудено и с още по-голямо удоволствие добави: — Макар че, между нас казано, докторе, тя вече е позабравила интимните неща в мене.

Зентано не реагира на шегата му. Беше достатъчно посветен в частния живот на това дребничко човече, комуто не стигаше целия народ, за да демонстрира самочувствнето си, та се опитваше непрекъснато да го доказва и на колкото се може повече жени.

— И какво, гласът си отиде, така ли?

— Извини се за безпокойството и си отиде. Много любезен беше.

— Значи… си отиде веднага, така ли? — подчерта лекарят недоверието си. Една халюцинация не си отиваше по заповед, дори и президентска да е.

— Ако не задаваше такива идиотски въпроси, щях да го задържа да си поприказваме. Интересно е да си приказваш с невидими хора, нали?

Пръстите му обаче в разрез с думите избарабаниха нещо морзово по лъскавия плот на масата — антикварна вещ, също от нечии будоари.

— А усещане за присъствие?

— Разбира се. Но не на конкретно място. Имаше нещо наоколо, което после също изчезна.

— След уискито ли?