Драконови сълзи

След като Хари изключи двигателя и угаси фаровете, тишината стана дълбока като по време на Паузата.

Кучето беше възбудено, душеше и скимтеше. Ако залаеше, стените на микробуса щяха да заглушат шума. Освен това Хари беше сигурен, че са достатъчно далече от къщата на Тик-так, за да го събуди кучешки лай.

Сами пръв наруши мълчанието:

— Колко време да изчакаме, ако… нали разбирате… ако не се справите с него и той ви хване? Извинявайте, но не мога да не попитам. След колко време да бягаме?

— Ако ни хване, никъде не можете да се скриете — отвърна Кони.

Хари се обърна и ги погледна.

— Да. Той ще се замисли как, по дяволите, сме го открили и след като ни убие, ще настъпи още една Пауза, за да провери всичко. Ако ни хване, вие веднага ще разберете, защото само няколко секунди след като потече реалното време, някой от неговите големи ще се появи право тук, в колата при вас.

Сами примигна и облиза напуканите си устни.

— Тогава, за Бога, постарайте се да го убиете.

Хари тихо отвори вратата. Кони също слезе. Кучето се промъкна между предните седалки и се измъкна заедно с Хари, преди още той да разбере какво става.

Хари се помъчи да хване кучето, което се стрелна покрай него, но не успя.

— Рошльо, не! — прошепна той.

Кучето не му обърна никакво внимание и се запъти към задната част на микробуса.

Хари го последва.

Кучето хукна, Хари направи опит да го настигне, но Рошльо беше по-бърз и изчезна в гъстата мъгла в северна посока, по улицата, където се намираше къщата на Дракман.

Хари тихичко проклинаше, когато Кони го настигна.

— Не бива да ходи там — прошепна тя. — Защо?

— Божичко! Ако направи нещо и събуди Тик-так…

Хари погледна часовника си. Два часът и трийсет и четири минути.

Имаха най-много двайсет или двайсет и пет минути. Или пък вече бяха закъснели.

Той реши, че няма за кога да мислят за кучето.

— Запомни — предупреди я Хари, — право в главата. Бързо и от упор. Няма друг начин.

Стигнаха до ъгъла на магистралата и „Федра Уей“. Хари погледна назад. Микробусът бе изчезнал в мъглата.

Седма част

1

Не го е страх. Не. Не го е страх.

Той е куче, има остри зъби и нокти, силен е и бърз.

Пълзи, промушва се покрай гъст, висок олеандър. После стига до познатото място, където живеят хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива свети квадратче бледа светлина.

Миризмата на нещото, което убива, се носи в мъглата. Но както винаги при мъгла, тя се размива и трудно се проследява.

Желязната ограда. Тясно е. Извива се. Готово.

Внимателно на ъгъла на мястото, където живеят хора. Лошото нещо беше там последния път, стоеше зад него и носеше торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи. Не получи нищо. Но едва не го хвана. Затова сега много внимателно покрай ъгъла. Души, души, души. После вдигни глава и погледни. Никаква следа от младия човек, който е лошото нещо. Бил е там, но сега го няма. Дотук не е страшно.

Зад мястото, където живеят хора. Трева, пръст, някакви плоски камъни, каквито хората много обичат да слагат. Храсти. Цветя.

Вратата. И малката вратичка за кучета отдолу.

Внимавай. Души. Миризмата на младия човек, който е лошото нещо, е много силна. Не го е страх. Не, не, не, не. Той е куче. Добро куче, добро.

Внимателно. Бутва с глава вратичката за кучета и я отваря. Тя леко проскърцва. Мястото, където хората ядат. Тъмнина. Тъмнина.

Вътре е.

* * *

Леко флуоресциращата мъгла пречупваше всяка светлинка по „Федра Уей“ от ниските лампи във форма на гъба пред една от къщите до осветения номер на друга. Нощта сякаш ставаше по-светла. Ала тази размита, безформена осветеност бе измамна, защото не разкриваше нищо, а забулваше много неща.

Хари почти не виждаше къщите, покрай които вървяха. Само разбираше, че са големи. Първата беше в модерен стил, с остри ъгли, които прозираха през мъглата. Останалите бяха в по-стар средиземноморски стил, който напомняше за по-благодатни периоди в историята на Лагуна от края на хилядолетието. Закриваха ги високи палми и фикуси.

„Федра Уей“ се виеше по малък нос, издаден над брега. Според преждевременно състарената жена в клиниката, къщата на Дракман беше последна, точно над вълнолома.

Като имаше предвид колко много от изпитанията му напомнят най-мрачните приказки, Хари изобщо нямаше да се изненада, ако изведнъж пред очите им изникнеше тайнствена горичка с облещени бухали и дебнещи вълци, а в нея се гушеше мрачната, зловеща къща на Дракман според отколешната традиция на приказките за вещици, магьосници, злобни джуджета и тям подобни.

Хари едва ли не се надяваше къщата да е точно такава. Това би бил успокояващ признак на подреденост.

Но когато стигнаха до адреса на Дракман, традицията се поддържаше само от гъстата мъгла. В градината и в архитектурата нямаше нищо от мрачните предания за страшни къщички в гората.