Драконът

Холтедал леко се изправи и с благодарност погледна своя държавен секретар.

Мьоселв смъкна очилата си по-надолу на носа.

– На последното видео беше спомената операция "Дракон". Очевидно разговорът протече на норвежки, така че тази жена, която най-вероятно е направила записа, не е разбрала за какво става въпрос. Смятам, че вие, от "Полицейска закрила", сте напълно наясно за усложненията, ако това изтече, не само тук, в Норвегия, но и за нашите най-важни съюзници. Говорим за международни усложнения, чиито последствия никой не знае.

– Вие трябва да намерите момчето – каза Холтедал с необичайна сила в гласа – веднага!

94.

– Една позната в момента е на път за натам – каза Йоаким на Мартин.

– Към моя дом ли?

– Да провери контейнера с отпадъци. Ще звънне, когато стигне.

Мартин вдигна рамене.

– Нали няма пак да измислиш нещо различно? – Йоаким го погледна сериозно.

– Няма, без майтап – отвърна Мартин.

Йоаким се обърна към Хенрик, който го гледаше с уплашени очи.

– Ще чакаме – каза той. – Ей там има един павилион, ако искате нещо, но засега ще почакаме тук.

Хенрик не реагира, само го погледна с онзи изплашен поглед.

"По дяволите – помисли си Йоаким – какво правя с него?". Хенрик изглеждаше може би дори още по-ужасен от момчето от другата му страна.

С малко късмет след час-два щяха да са открили плика и той и Хенрик щяха да са обратно на път за Копенхаген. След това щяха на спокойствие да съберат всичкия доказателствен материал – както неговия, така и този на Далайла, да се свържат с Ингер Холмсбю и всичко щеше да се нареди. Щяха да удавят Дракона в неговата собствена кръв с всичко това. Едва тогава можеха да започнат да мислят как да изградят отново един нормален живот.

Погледна Хенрик. Тесните рамене се бяха прегърбили. Той беше точно толкова подгизнал, колкото и те.

– Сега това момче тук ще ни помогне – заяви Йоаким. – Не след дълго всичко това ще свърши.

– Тогава ще мога ли да се прибира вкъщи? – попита Хенрик.

Йоаким трябваше да отклони поглед за момент.

– Да, обещавам ти – отвърна спокойно Йоаким. – Тогава ще се прибереш.

Мартин седеше и нервозно се оглеждаше. Междувременно той трепереше.

– Кой е той? – попита внезапно той.

– Моят син – каза Йоаким.

– О. – Мартин се приведе леко напред и за първи път разгледа Хенрик по-отблизо.

Йоаким набра номера на Далайла още веднъж. Все още нямаше никакъв отговор.

– На кого звъниш? – зачуди се Хенрик. Зяпна притеснено баща си.

– На Далайла – отговори Йоаким и се втренчи в мобилния си телефон, – тя не отговаря. Сигурно си е зарязала някъде телефона за малко.

Но една аларма се беше задействала в главата му. Една виеща сирена.

95.

 Министърът на развитието Холтедал потъна на задната седалка на лимузината. Шофьорът му беше държал вратата и сега се забърза да седне зад волана, след като на затваряне беше засилил задната врата. Сакото на униформата му беше мокро по раменете.

Държавният секретар Мьоселв бясно отвори вратата от другата страна и се хвърли вътре до Холтедал.

Шофьорът обърна глава леко назад.

– А сега накъде отиваме, господа?

Холтедал се загледа в ръцете си, които лежаха слаби и отпуснати в скута му.

– Да те откараме ли у дома?

– Да, благодаря – отговори Мьоселв, – би било хубаво.

– Към "Берумс Верк" тогава – рече шофьора и потегли.

За момент седяха безмълвни.

Когато стигнаха до улица "Стуре Рингвай", Мьоселв седна по-близо до Холтедал. Говореше тихо, едва доловимо:

– Мисля, че ние имаме контрол – заяви той. – Има ограничение в това какви поражения може да причини едно хлапе. А не след дълго те ще го открият.

Холтедал кимна.

– Да се надяваме.

– Те ни увериха, че от полицията го издирват, всички патрулиращи автомобили, както казаха.

- Какво ще правим с Арве?

Държавният секретар се опита да се усмихне.

– Предлагам да проведем разговор с него.

– А после? Какво ще правим с... всичко това?

– Нека първо да чуем какво има да ни каже той.

Холтедал дишаше тежко.

– Не знам... Ние пък не можем...

– Какво искаш да кажеш? – прекъсна го държавният секретар, но все още шепнейки. – Ще се конфронтираме ли с него? Тогава нямаме никакъв избор, тогава всичко това трябва да се превърне в обществено достояние.

Холтедал затвори очи.

– Не върви.

– Освен това считам, че той не седи точно с ръце в скута.

– Надявам се да си дава сметка, че тук не е Судан.

– Това наш проблем ли е?

Холтедал не отговори. За пореден път затвори очи, пожела си само сега да е в мекото си легло и да спи дълго и непробудно.

96.

Започна да застудява в подгизналите им дрехи. Йоаким ги помоли да станат и да го последват обратно до перона, за да се опитат да се постоплят малко, докато чакат.

Йоаким спря Мартин, когато стигна до края на перона.

– Мобилният ти – каза той – включен ли е?

Мартин поклати отрицателно глава.

– Погледни.

Мартин го взе и го подаде на Йоаким.

Йоаким го провери и му го върна обратно.

– Включи го.

– Защо?

– Просто го направи.

Мартин го включи и въведе ПИН-кода си. Чуха три писукания, а след това цяла тирада от писукащи тонове за съобщения, които чакаха.

– Няма майтап – рече Мартин уплашено.

– Сега ми звънни. Искам да имам твоя номер.

– Ами добре.