Драконът

Йоаким му продиктува една по една цифрите, които Мартин въведе в своя телефон. След това момчето го набра. Секунди по-късно телефонът на Йоаким звънна. Той провери дали номерът на Мартин се появява на дисплея.

– Сега можеш отново да го изключиш.

Мартин го направи и пъхна обратно телефона в джоба на мокрите си панталони. Изглеждаше облекчен.

Обърнаха се и потеглиха обратно към другия край.

Докато крачеха, Йоаким набра номера на Ингер Холмсбю.

– В момента съм на път към жилищната част – извика тя.

– Ужасно вали, а аз нямам нито чадър, нито нищо. – Йоаким дочу тътнеща гръмотевица на заден план.

– Просто започни да търсиш – помоли Йоаким. – Те имат общо място за боклука. Почакай малко. – Той погледна към Мартин. – Къде са контейнерите за отпадъци?

– Зад блок "Б" – отвърна Мартин.

Йоаким предаде чутото.

– Ще ти звънна веднага след като открия боклука – отговори тя и затвори.

97.

 Ингер Холмсбю притичваше по тесните пътеки между високите блокове, докато се опитваше да открие онзи, който беше означен като "Б". Дъждът валеше като из ведро. Тя видя светкавица в облаците, а гръмотевиците заудряха още по-начесто и наблизо.

"Къде е проклетият блок" – чудеше се тя, докато продължаваше да тича. Наоколо нямаше никого, когото да попита. Всички се бяха скрили в това лошо време.

Накрая успя да го локализира – един блок с три входа "Б". Тя се затича около него, но не виждаше никакви контейнери за отпадъци. Внезапно забеляза две малки момиченца, облечени само с тениски и къси полички, да тичат към нея. Тя застана по средата на пътеката.

– Здравейте!

Те колебливо спряха и заподскачаха от нетърпение да продължат по-нататък и да се скрият от дъжда.

– Къде са всички боклукчийски контейнери? – попита тя.

– А? – облещи се едното и трябваше да разтърка очи заради проливния дъжд.

– Къде си изхвърляте боклука? – викна Ингер.

– Ето там – провикна се другото момиче, леко се обърна и посочи – зад онзи блок. Косата му се беше прилепила за главата.

– Благодаря – каза Ингер, но гласът ѝ потъна в звука от една свирепа гръмотевица.

Момичетата изпищяха в един глас и след това побягнаха с всичка сила, изчезвайки в блок "Б".

Ингер разтърси глава и се затича в онази посока, която малкото момиче беше посочило.

Когато свърна зад ъгъла на съседния блок, петдесет метра по-нататък го видя – мястото, където беше контейнерът за отпадъци. Дълга, тясна пристройка с ламаринен покрив. Тя стигна кашляща и запъхтяна под покрива, пое си дълбоко дъх няколко пъти и се огледа, опитвайки се да се ориентира в обстановката.

– О, не – помисли си тя. – Толкова са много.

Извади мобилния си от джоба на якето и набра последния номер, от който Йоаким ѝ се беше обадил.

– Стигна ли? – попита Йоаким.

Ингер погледна към редиците с боклукчийски контейнери, слабо осветени от разпръснати лампи под течащия покрив

– И сега тя го забеляза. Стичаше се вода от много места и надолу по огромните пластмасови капаци.

– Тук има толкова много контейнери, не знам откъде изобщо да започна. Онова момче още ли е при теб?

– Да – отвърна Йоаким. – Почакай малко.

Ингер дочу неясни гласове на заден план. Веднага след това Йоаким отново се обади.

– Той казва, че е контейнер номер три или четири вляво от теб. Заровил е плика в боклука, обяснява той. Контейнерът е бил доста препълнен. Пликът бил кафяв.

– Изчакай за малко – помоли тя.

Жената отвори капака на контейнер номер три и надникна вътре. Точно както си и мислеше.

– Йоаким? Контейнерите вляво са за събиране на хартия. Попитай го дали е хвърлил плика в някой от тях, но със син капак, или пък в обикновен контейнер.

Йоаким отново изчезна за момент. След това се върна. Изръмжа.

– Казва, че не си спомня съвсем и че може би всъщност е било в някой от десните кофи, но все пак номерът е три или четири.

– Ще потърся – рече Ингер. Тя отиде до контейнер номер три и отвори големия черен капак. Вонята я порази. Тук определено имаше боклук. – За малко ще изключа мобилния и ще търся. Ще ти се обадя скоро.

Тя затвори, пъхна телефона и започна да вади смърдящи найлонови торби, пълни с боклук – един по един. Потръпна няколко пъти заради силната неприятна миризма. Миришеше дори по-лошо и по-лошо, колкото по-надолу ровеше тя.

Извади залепнали пликове и ги остави до контейнера, вдигна скъсани торби и друг изпадал боклук, подпря се на ръба и продължи да търси.

– Трябва да го намеря – мислеше си тя, – трябва!

98.

 – Помисли си отново – призова мъжът и хвана здраво ръката на Мартин. Някакви пътници на перона любопитно ги гледаха. – Кой контейнер за отпадъци беше?

– Номер три или четири – рече той и вдигна рамене. Той се опита в отговор да погледне предизвикателно.

Но пликът го нямаше там. Младежът беше пъхнал пощенския плик в един от контейнерите малко по-нататък, но не помнеше в кой точно. Освен това съдържанието беше разрушено. Но документите все още си бяха наред. Може би можеше да го каже? Не беше казано, че непременно той беше унищожил съдържанието. По дяволите, защо не се беше сетил за това по-рано? Може би все пак имаше как да получи десетте хиляди крони...