Драконът

– Ти нямаш никаква вина за каквото и да било, Хенрик. – Мъжът го погали по бузата.

Той усети как Хенрик го пусна и се облегна отново назад.

Хенрик проплака и се притисна в майка си.

Анжелика галеше Хенрик по косата, докато го успокояваше.

Йоаким продължи да шофира мълчаливо. На няколко пъти хвърли поглед назад, опитвайки се да види сина си, но детето беше положило глава в скута на майка си.

115.

– Открихме ги.

Арве Магне Ферен държеше телефона до ухото си.

– Кого?

– Йоаким и Ингер, плюс една жена и момче на десет-дванайсет години.

– Може да са бившата му жена и синът му – отвърна Ферен. – Къде са те?

Абдул ал-Фарук говореше оживено.

– Отбили са точно преди Сулихьогда и са паркирали пред еднофамилна къща зад автосервиз. Влезли са вътре и са запалили светлината. Двама от моите хора са отпред. Жилището е запустяло и тихо. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми със съседите.

– Добре. Кажи им да влязат незабавно вътре.

– Разбрано. Готов ли си? Аз съм на пет минути оттук.

– Ще дойда и ще изчакам отвън.

Ферен си облече яке и обувки. След това слезе по стъпалата, застана пред блока и зачака.

"Всички възможни източници са събрани на едно място" – помисли си Ферен. След още няколко часа той щеше да знае кой го беше издал. С тримата суданци на място нямаше да бъде трудно да ги накарат да говорят. Вероятно нито веднъж нямаше да им се наложи да употребят насилие. Само един поглед към момчето щеше да накара Йоаким да проговори.

След това той щеше да изчезне и да остави на помощниците си останалото.

Ферен си пое дълбоко дъх.

Той нямаше никакъв избор. След като ги изслушат, трябваше да бъдат премахнати.

Леко се усмихна, когато се сети за Холтедал. Смяташе, че той, министърът на външните работи Уле Юхан Баке и останалите от персонала вече се бяха захванали с интензивни и продължителни вечерни срещи.

Ферен забеляза няколко предни светлини, които се приближаваха, а секунди по-късно Абдул ал-Фарук зави пред него със своя огромен "Мерцедес". Вратата откъм мястото до шофьора се отвори.

Ферен влезе вътре и силно затръшна вратата. Абдул ал-Фарук беше сложил и двете си ръце на волана. Не направи никакъв жест за поздрав. Само подкара автомобила.

Внезапно и без да получи предупреждение, Ферен усети нещо да се затяга около врата му. Беше въже. Силни ръце зад него го придърпаха, притиснаха гръкляна му плавно и спряха кръвоснабдяването на мозъка. Той инстинктивно зяпна и в същия момент дочу зад себе си нещо, което приличаше на ръмжене. Панически дръпна въжето и се опита да хване човека зад себе си, но не беше възможно да отпусне въжето или да направи нещо със силните ръце, които го държаха. Мъжът отзад придърпваше двата края на въжето един след друг и го затягаше все повече. Ферен хвърли див поглед към Абдул ал-Фарук, но другият просто седеше там с ръце на волана и гледаше през предното стъкло.

Ферен зарита трескаво с крака, но това изобщо не му помогна. Усети как лицето му се подува, зяпна като риба на суша и започна диво да удря с ръце около себе си, докато ходилата му тропаха по земята, подобно на палки върху барабан.

Но беше безсмислено.

Малко преди всичко да потъне в мрак, Абдул ал-Фарук се обърна към него. Гледаше с любопитство.

116.

– Ще се обадя на Хеге.

Йоаким се обърна за момент към задната седалка и видя, че Анжелика си беше извадила мобилния телефон.

– Коя е Хеге? – попита Ингер и погледна въпросително към Йоаким.

– Приятелка на Анжелика – отвърна Йоаким. Той следеше зорко с очи огледалата за задно виждане, но не можа да разбере дали някой не ги следеше. Хенрик все още лежеше с глава в скута на майка си.

Анжелика успя да се свърже и говореше с нисък висок тон по мобилния. Веднага след това Йоаким чу, че тя отново затвори слушалката на телефона.

– Закарай ни дотам – помоли тя – Ще останем при Хеге. Мъжът ѝ си е у дома. Там сме в безопасност.

Йоаким хвърли поглед към Ингер. Тя вдигна рамене.

– Те все още ли живеят на същото място? – поинтересува се той.

– Да.

Да се спори беше безсмислено. Освен това на Хенрик щеше да му бъде по-добре там, защото планът сега беше просто да отидат колкото се можеше по-надалеч от Осло. Вероятно колкото бяха в безопасност у приятелката, толкова бяха и в автомобила, заедно с другите.

Петнайсет минути по-късно той спря колата пред малка дървена къща на Волеренга, където Хеге и нейният съпруг живееха. Йоаким получи бърза прегръдка от Хенрик, преди той да изпълзи от колата. Всичко се развиваше толкова бързо, че Йоаким не успя нито да каже нещо, нито да реагира. Лицето на Хенрик беше сериозно и пребледняло. Той наблюдаваше автомобила, докато Йоаким отпътуваше с него, с ръка, вдигната в някакъв вид поздрав за довиждане.

Йоаким пое по Е6, в северна посока. Часовникът на таблото показваше 03:15. По улиците имаше само няколко автомобила. Ингер седеше мълчалива до него и си играеше с пръстена си.

– Предлагам да продължим, докато не съмне – заяви Йоаким. – След това ще отседнем в някой хотел и ще поспим няколко часа.

Тя кимна.