Драконът

– Предлагам ти веднага да се откажеш от това и да се прибереш вкъщи – заяви Йоаким. – Става късно.

Улав изсумтя и поклати глава, докато сърцето му произведе няколко допълнителни бързи удара.

– Моля?

Някаква усмивка се изписа на лицето на Йоаким.

– За кого работиш?

Улав поклати глава.

– Нямам представа за какво говорите. – Сърцето му биеше като чук в гърдите и той усети, че се изпотява. Улав направи крачка назад и започна колебливо да върви по посока, която водеше към паркинга, където се намираше колата му. Йоаким изглеждаше още по-силен отблизо. Улав не се и съмняваше, че другият беше в състояние да го победи и да го надвие.

Йоаким го последва.

Улав усети, че устата му започваше да пресъхва, внезапно спря и се обърна към него.

– Наясно сте, че тук има охрана, нали? Това не е място, където можете да тормозите хората.

– За кого работиш? За Ферен? – Йоаким изсумтя. – Може би трябваше да му се обадя и да му разкажа с каква дяволски проклета работа се занимаваш? Моите хора нямат проблем с това да те следят. Шибан аматьор.

– Вие сте луд – каза Улав и продължи да върви.

Йоаким не го остави.

– Те са там – заяви Йоаким и посочи към една групичка от трима мъже на около двайсет, всичките вероятно идващи някъде от Средния Изток.

Улав рязко се извърна.

Тримата седяха близо един до друг. Когато най-малкият от тях откри, че Йоаким сочи към тях, той обърна внимание на останалите двама за това. Те изведнъж зяпнаха Улав и Йоаким с подозрителни погледи.

– Приятели от Юлешму – усмихна се Йоаким. – Дяволски хубаво е, че ги познавам. А те не обичат възрастни мъже в светли костюми, които преследват хората.

Йоаким демонстративно посочи към тримата, докато гледаше гневно Улав.

Сега те бяха привлекли цялото внимание на клана от Средния Изток и един от тримата направи някакви заплашителни жестове с ръка на Йоаким и Улав. Най-ниският от младежите тръгна към тях. След няколко крачки към него се присъединиха и останалите двама. Докато вървяха, започнаха да крещят нещо на неразбираем език.

Улав усети иглички по темето си. Той се обърна и продължи към паркинга, сега по-бързо. От време на време хвърляше поглед зад себе си и виждаше, че Йоаким е по петите му. Същото правеха и тримата тъмнокожи. Те също забързаха темпото.

За първи път в живота си той усети онзи метален вкус, за който преди единствено беше чувал – вкус на студена стомана в устата си.

Затича се надолу по ескалатора. Когато стигна вратата, за пореден път погледна зад себе си и забеляза, че Йоаким все още е след него. Тримата му помагачи бяха спрели до перваза горе и му крещяха нещо на непознатия език.

Улав рязко дръпна вратата. Изведнъж той се оказа навън, затича се надолу по стъпалата по посока към автомобила си, докато се опитваше да открие ключа за него в джоба на костюма си.

Най-накрая стигна. Бързо отключи вратата, метна се вътре и потегли. Глобата за неправилно паркиране се развея – тя седеше здраво защипана под лявата чистачка за прозорци.

Дъхът му стържеше.

В огледалото за задно виждане забеляза Йоаким, който тичаше покрай сградата на гарата вдясно. Улав се втурна с колата си право към кръговото движение, намали предавката и натисна газта.

60.

Йоаким намали скоростта си едва когато стигна до голямото осветено пространство пред главния вход на гарата. Огледа се. Тримата не го бяха последвали и той беше убеден, че преследвачът му беше изплашен до смърт и си беше отишъл.

Прекоси паветата, премина от другата страна по пешеходната пътека и продължи по улица "Карл Юхан". Йоаким вървеше с бързи стъпки, замислен и с поглед в асфалта пред себе си. Пешеходната улица все още гъмжеше от хора. Но по "Карл Юхан" почти винаги имаше много хора, независимо коя част от денонощието беше.

Хвърли поглед към четири африканки, които висяха пред магазин "Севън илевън"[29]. Бяха облечени в прилепнали дънки и силно гримирани. Те го следяха с очи, докато ядяха нещо опаковано в хартия, което държаха в ръце. Той мина покрай изнесените маси на кафявия бар "Скотсман", където пушачите седяха под лампата за отопление с половинлитрови чаши пред себе си. Веднага след това той прекоси площад "Егер" и тръгна по лекия наклон към "Гранд Хотел".

Ужасяваше се при мисълта да я зърне отново.

Малко по-късно отвори голямата входна врата от светла дърворезба, която водеше към "Гранд Хотел" и се насочи към рецепцията. Спря и се огледа около себе си.

-Джо – дочу внезапно той. Обърна се.

Далайла стоеше на вратата. Не беше чул тя да се отваря, когато жената влезе.

Резервирани като двама притеснени млади на първата си среща, двамата леко се целунаха по двете бузи.

Лицето ѝ изглеждаше уморено. Очите ѝ бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала. И изглеждаше по-слаба, отколкото си я спомняше отпреди четири години. Той почти не проумяваше, че беше минало толкова много време.

Не бяха разговаряли след случилото си.

– Ела – каза тя и го дръпна за ръкава на якето. – Хайде да вървим.

Излязоха отвън на тротоара на прохладния влажен въздух и застанаха близо един до друг, наблюдаваха се.