Драконът

Йоаким беше правил любов с Далайла. Но не я обичаше, мислеше си той. Движещата сила бяха похот, страст и желание. Потни, голи тела, които не получиха достатъчно едно от друго. Езици, слюнка, пот и сперма. Секс във всякакви форми.

Тя го погледна с търсещи очи.

– Ферен ме издирва. Неговите хора ме търсят навсякъде.

– Знам.

– Ти знаеш?

– Да.

– Ела – помоли го тя и се обърна. – Хайде да вървим.

– Къде? Не можем да отидем у нас – възпротиви се той. – Следят ме.

– Остани с мен – призова го тя.

Вървяха един до друг по тротоара.

– Какво направи с него? – поиска да научи тя.

– Изплаших го.

– Полицай ли беше?

– Не.

– Той как реагира?

– Уплаши се и побягна.

– Кой беше той?

– Най-вероятно някой от хората на Ферен.

– О, Господи!

Завиха надясно по улица "Юнивершитетсгатен". Далайла водеше.

– Накъде отиваме? – попита Йоаким.

– Само върви след мен – рече тя.

61.

 Почакаха, докато светлините, идващи от всички прозорци на апартамента, угаснаха. Продължиха да чакат, докато светлините и по другите етажи не бяха загасени – една по една – докато накрая само два прозореца бяха слабо осветени и обитателите на блока си бяха легнали. Едва тогава отвориха вратите на автомобила и повървяха приблизително стотина метра от паркинга до жилищния блок.

Движението оформяше нещо, подобно на гладкото тяло на животно. Спряха, когато стигнаха до входната врата и погледнаха отблизо към прозорците на блоковете наоколо. Навсякъде изглеждаше тихо и спокойно.

Ян Халворшен беше името на момчето. То живееше само с майка си. Двамата бяха направили кратко проучване по-рано през деня.

Апартаментът се намираше на първия етаж. Това трябваше да направи операцията по-лесна, но не беше сигурно. Почти винаги изникваха неочаквани неща. Бяха донесли шперцове и оборудване, за да могат да се справят с възможно най-много врати.

Когато бяха напълно сигурни, че никой не ги наблюдаваше, нито от района наоколо, нито от някой прозорец наблизо, тръгнаха по тревата и се забързаха към задната страна на блока. Прозорците от тази страна бяха обърнати право към шумната улица.

Забелязаха прозорците на двете спални. В апартамента имаше голяма и малка спалня. Решиха, че момчето използва по-малката. Освен това имаше малка тераса, към която се излизаше през дневната стая. Планираха да влязат от там.

По време на разузнаването си те откриха, че стълбите, които бяха етажна собственост, се намираха зад купчината, покриваща контейнерите за боклук само на няколкостотин метра по-нататък. Бяха взели една от най-малките стълби; които се намираха там, и я бяха сложили съвсем наблизо, без на някого да му направи особено впечатление за това.

Бързо опряха стълбата към терасата на апартамента и запълзяха нагоре. Проникнаха на малката, тясна тераса без никакви проблеми. Единственото, което имаше там, бяха две каси празни шишета, сложени една върху друга, и един навит килим.

Нямаше стикери от някаква охранителна фирма – нито по вратата на терасата, нито по прозорците.

Единият мъж взе шперц от колана с инструменти, който носеше, и започна да отключва ключалката. Другият пазеше.

Само няколко секунди по-късно ключалката вече беше поддала.

Втурнаха се вътре, затвориха вратата колкото беше възможно по-бързо и безшумно и се заслушаха.

Шумът от движението навън може да беше събудил спящите в секундите, в които вратата беше отворена. Но единственото, което можеше да се чуе, беше тиктакането на един стар стенен часовник.

Дневната беше достатъчно добре озарена от светлината навън. Навсякъде по пода имаше възглавници.

Отидоха до един малък коридор. Там вляво се намираха двете спални. Вратите бяха затворени. Вратата на едната спалня беше обсипана със стикери, а на един плакат пишеше: "Почукай!" с големи ръкописни букви.

Първият от тях застана до онова, което трябваше да представлява вратата към спалнята на момчето, натисна дръжката и отвори вратата с едно-единствено плавно движение.

Двамата бързо влязоха. Пердета бяха спуснати на прозореца, но бяха достатъчно тънки, за да може светлината отвън да прониква.

От единичното легло се чуваше тежко дишане. До леглото имаше бюро с плосък екран върху него. Под бюрото имаше компютър.

Единият мъж отиде до леглото и се наведе. Видя лицето на едно пълно момче, което лежеше по гръб и спеше с полуотворена уста. Тънката завивка го покриваше чак до брадичката. Той бързо притисна здраво ръката си към устата и носа му. Другият дойде, седна върху момчето, стисна го за ръцете и го държеше плътно.

Голямото тяло под тях внезапно и яростно се задърпа.

 *

Ян погледна с изпълнени с паника очи двете лица над него. Захватът около носа му се освободи, така че той можеше отново да диша. Пое си въздух с дробовете на пресекулки.

– Ще мълчиш! – просъска единият от тях.

С един тласък мъжът, който го беше яхнал, се отдръпна.

Онзи, който все още притискаше устата му с едната си ръка, държеше ловджийски нож в другата. Върхът му опря връхчето на носа.