Драконът

– Здравей! – отвърна ѝ той. – Колко хубаво, че ми предложи да ме откараш у дома. Не може ли да го превърнем в традиция?

– Ти си първият – и последният – отвърна тя и премина на скорост. Тя внимателно се огледа наоколо и пое по улица "Хегдехаугсвайен". – Накъде ще ходим?

Йоаким се изправи и положи ръка на гърдите си.

– Зависи колко време ти е необходимо. – Той ѝ хвърли поглед. Тя нямаше вид на човек, който е прекарал много време зад волана. Шофираше изключително концентрирана, макар че почти нямаше други коли по улиците. – Имаше да ми разказваш интересни неща, нали?

– Да, с надеждата, че и ти ще ми се реваншираш – каза тя, без да премества поглед от пътя пред себе си.

– Да, добре – отвърна Йоаким – но нека първо да чуя какво имаш ти.

Спряха на червен светофар. Едва тогава Ингер Холмсбю се обърна отново към него.

– Когато в три часа сутринта те взема от някой бар, то може би съм очаквала да си поне малко... пиян...

Йоаким поклати глава и прехапа долната си устна.

– Аз винаги съм си бил такъв – заяви той. – С други неща се опиянявам.

– С какви?

– С преживявания.

Ингер Холмсбю поклати глава, предавайки се. Светна зелено и тя припряно включи на скорост.

– Не е разумно от твоя страна – каза тя, докато гледаше концентрирано право напред.

– Може би трябва да спреш автомобила, а?

Тя се усмихна.

– Оплакваш се от това как шофирам ли?

– Мисля, че ще бъде малко по-лесно да разговарям с теб, ако отбиеш.

– Е, добре. – Внезапно Ингер Холмсбю обърна колата към улицата вдясно и спря на първото свободно място.

– Тази улица е еднопосочна – уведоми я Йоаким.

– О, по дяволите! – Колата рязко подскочи. Тя бързо потегли напред към следващата пресечка и зави наляво. Там тя паркира до едно бяло "БМВ", след което изгаси светлините и двигателя.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Улицата беше потънала в мрак и нямаше жива душа.

Ингер Холмсбю се обърна към Йоаким.

– Да смятам ли, че не си опасен?

– Страхуваш ли се?

– Може би.

Той погледна в почти потъмнелите ѝ очи. Имаше нещо привлекателно в нея. Може би това, че беше много естествена – станала от леглото, без грим и само по някакъв износен вълнен пуловер и дънки. Йоаким не познаваше други жени, които доброволно биха излезли в такъв вид. Останалите биха изпитали голям дискомфорт и биха се извинили за това как изглеждат на досадниците. Но не и Ингер Холмсбю. За нея срещата с този мъж изглеждаше като най-нормалното нещо на света.

– Добре, ще почакам. Трябва да е важно, след като биеш целия път от Драмен, за да се срещнеш с мен посред нощ.

– Спомняш си разговора ни от последния път. Нещата са всъщност по-лоши от онова, което тогава ти разказах. Много по-лоши са в действителност. Във всеки случай поне така говорят слуховете. – Тя постави с пръсти думата в кавички.

Йоаким видя контурите на една самотна сянка, която изскочи от пресечката в далечината пред тях. Проследи сянката с очи.

– Ти със сигурност си чувал за ЦРУ и МИ6 – отбеляза тя и го погледна, сякаш очакваше той да се изсмее презрително. – Те са по-големите братя на нашето военно разузнаване, но също и на полицията. Много от онези, които работят за тайните служби, са тренирани и обучавани именно при тях и изпитват силно чувство на лоялност. И когато големият брат се нуждае от услуга, по-малкият брат не казва "не". – Тя го изгледа преценяващо. Очевидно очакваше някакъв протест от негова страна, който така и не се появи.

Йоаким погледна право напред. Следеше сянката с очи.

– Въпросът е именно в това – продължаваше тя, – че при доста възможности по-големите братя са молили по-малкия брат да пази много от хората, за които последно говорихме

– Тук, в Норвегия.

Той ѝ хвърли поглед.

– Военнопрестъпниците?

– Да. Норвегия е идеалната страна за закрила на международни военнопрестъпници. Това е простичкият отговор. Едва ли съществува по-подредено общество от нашето, с множество възможности за наблюдение. В други страни и по-големи градове хората могат да изчезнат сред тълпата, но не и тук, в Норвегия. Ние, които живеем в тази страна, можем да бъдем проследявани чрез телефонно подслушване, микрофони, камери за наблюдение – които са почти навсякъде – край КПП-та, пунктове за плащане и теглене на пари в брой, пътни камери...

– Пътни камери? – прекъсна я Йоаким. Сянката бавно премина покрай тях, без да поглежда към автомобила, в който се намираха. Беше мъж, но не този, който го беше следил до гарата в Осло.

– Да, пътни камери. Снимки могат да се правят през цялото денонощие. Ти може би си мислеше, че те се използват само за снимане на шофьори, каращи с превишена скорост, а? Някой знае ли всъщност кой има достъп до снимковия материал от тези камери?

Йоаким поклати глава и се обърна. Мъжът изчезна зад ъгъла.

– Освен това разполагаме с фирми като "Майкрософт". Те имат достъп до деветдесет процента от компютрите посредством операционната система "Уиндоус". А съществува още и наблюдение чрез сателит, както и старият метод с информатори и следене.

– Ти си ходеща енциклопедия. И не си болна от параноя?