Драконът

Йоаким забеляза с отчаяние, че лицето, което държеше в ръце, постепенно започваше да придобива все по-червен цвят и сълзи се стичаха от силно стиснатите очи. Пусна момчето и бавно застана на колене до дивана. Изведнъж Йоаким се почувства изтощен, изнурен и отпаднал.

Хенрик се извърна на една страна, с гръб към Йоаким, заравяйки лице в шепите си.

Йоаким наведе глава и затвори очи, докато чуваше хълцането на Хенрик. Ръцете на мъжа стояха безпомощно върху бедрата му. Чувстваше се като в капан. Нямаше представа какво да прави.

Чу, че Далайла влезе в стаята, но не смееше да погледне нагоре. Тя се приближи към тях и седна на крайчеца на дивана, точно до главата на Хенрик. Йоаким усети сладък аромат от шампоан за коса. Вдигна очи към нея.

Тя положи ръка на рамото му.

– Остави на мен, Джо – успокои го тя. – Моля те. Отиди да си починеш.

Йоаким безпомощно кимна и стана.

Когато мъжът се изправи, тя вече се беше обърнала към Хенрик. Внимателно го погали, докато тихичко тананикаше – някаква мелодична поредица от звуци.

Йоаким поседя прав няколко секунди и видя, че Хенрик вече дишаше по-спокойно и че напрежението в тялото му беше на път да изчезне. След това с тежки стъпки той се насочи към спалнята, легна на леглото си и веднага заспа.

Беше тъмно иззад спуснатите завеси, когато се събуди. Йоаким седна в леглото и отметна памучното одеяло, с което Далайла трябва да го беше завила. Лъч светлина просветна през процепа под вратата. До срещуположната стена, където се намираше леглото на Хенрик, той долови дишането на някой, който беше дълбоко заспал. "Далайла е успяла да го накара да си легне и да заспи" – помисли си с благодарност Йоаким. Може би тя го е пренесла дотам.

Стъпи безшумно на пода и застана до другото легло. Хенрик лежеше на една страна с лице, обърнато към него. Бащата дръпна тънката му завивка малко по-нагоре, наведе се и леко го целуна по челото.

– Прости ми – прошепна той. След това излезе от стаята.

Поседя няколко секунди пред вратата и слушаше, но вътре цареше пълна тишина.

Далайла седеше на дивана във всекидневната. На масата пред нея имаше наполовина празна чаша с портокалов сок. Тя вдигна очи, когато той се появи. Седна до нея и погледна ръчния си часовник. Няколко минути преди единайсет.

– Благодаря ти – каза той и се усмихна. – Как го направи?

- И двамата бяхте много уморени.

Той кимна. Какво да каже? Тази, която имаше причина да се чувства уморена, беше тя.

– Да ти донеса ли нещо?

– Не, благодаря – отговори тя. – Добре съм.

Той я изучаваше с поглед. Имаше нещо аристократично в конструкция на тялото ѝ. Подобно на Клеопатра, изтънчена, с класа. Мнозина биваха привлечени от нея, той го беше виждал с очите си, включително и самият Ферен. Той, естествено, я беше използвал, както като асистент, така и като секретарка, и от време на време като уличница – когато имаше полза. Ролята на Далайла, подобно на другите жени, с които Ферен се беше заобиколил, беше да ги използва. Защото къде щяха да отидат, при кого щяха да отидат? Семействата на тези жени бяха разрушени, те самите бяха принизени, изнасилвани и белязани за цял живот. Можеха ли да откажат някой да използва тялото им в замяна на храна, работа, дом, пари и престиж?

– За какво мислиш? – попита тя.

– Струва ми се, че си мисля, че сега се започва – отвърна ѝ той.

– Струва ти се?

– Да. Но може би по-скоро това е краят. – Той прикова тъмните ѝ очи. – Ще го отведа, Далайла.

Тя отмести поглед и кимна.

Йоаким я улови за ръка и силно я стисна между дланите си. Той внезапно усети, че нещо беше на път да избухне. Преглътна тежко, дишаше дълбоко, но въпреки това сълзите напълниха очите му. "По дяволите – помисли си той. – Аз ѝ го дължа."

Далайла го погледна така, сякаш знаеше какво се задава.

– Съжалявам, Далайла.

– Защо?

– Не можех повече. Не успях.

Тя го гледаше продължително със същите очи, не му показваше никаква милост.

– Така беше – опита се той. – Дойде ми прекалено много.

Далайла смени ръцете си. Сега тя държеше здраво неговите. Притискаше ги силно.

– Имаш ли дори най-малка представа, Йоаким, какво ми е на мен?

Той поклати отрицателно глава.

– Ти си тръгна, без да кажеш и думичка. Ти не ме погледна дори един-единствен път. Просто си отиде.

– Да – отвърна той, – тръгнах си. – Не се опита да изтрие сълзата, която потече по бузата му. – Когато ти ми разказа всичко... онази вечер...

– Да?

– Аз не можах. Стана прекалено много. Аз се вцепених, исках да се махна.

– Станало е прекалено много... за теб?

– Знам как звучи.

– Сестра ми беше подложена на групово изнасилване... Аз седях там, Йоаким, и гледах как те... – Тя дишаше дълбоко. – Аз бях на четиринайсет години. Накрая те изнасилиха и мен още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато не решиха, че адски много кървя.

Тя стисна ръцете му още по-силно.

– Какво беше това, което ти не понасяше, затова ли не искаше повече да имаш нищо общо с мен?

Той кимна още веднъж.