Другата Болейн

— Трябва да се махнете оттук — настоя той. Подвикна на някого надолу по стълбите и отговорът отекна в голямата зала. Избутаха ме леко — встрани от вратата на Частния съвет, встрани от стълбището, встрани от залата, от вратата към градината, и накрая от самата градина. Всички останали придворни, които им се изпречиха на пътя, също бяха избутани. Всички покорно се озовахме там, където ни отпратиха; сякаш до този момент не бяхме осъзнавали колко всемогъщ е кралят.

Забелязах, че бяха разчистили пътя от Частния съвет до стълбите към реката. Изтичах към кея, където слизаха по-обикновените хора, когато идваха в двореца. На кея за простолюдието нямаше стражи и нямаше кой да ме спре да стоя на самия му край и да се взирам към стълбите на двореца Гринич.

Видях ги съвсем ясно: Ана в нейната синя рокля, която беше облякла, за да гледа играта на тенис, и Катерина една крачка зад нея, в жълта рокля. Зарадвах се, че тя носеше наметалото си със себе си, така нямаше да й бъде студено по реката, а после разтърсих глава, съзнавайки колко глупаво бе да се притеснявам дали ще настине, като дори не знаех къде я водят. Гледах ги, без да откъсвам очи от тях, сякаш с това можех да я предпазя. Те се качиха на баржата на краля, а не на корабчето на кралицата, а биенето на барабаните на гребците отекна в ушите ми зловещо и скръбно като екота на барабаните, когато палачът вдига секирата си.

— Къде отивате? — извиках аз колкото глас имах, неспособна да контролирам повече страха си.

Ана не ме чу, но аз видях белите очертания на лицето на Катерина, когато тя се обърна по посока на гласа ми и заоглежда дворцовата градина.

— Тук! Тук! — завиках аз още по-силно, като й махах с ръка. Тя погледна към мен и вдигна леко ръката си в отговор, сетне последва Ана на кралската баржа.

Войниците се отблъснаха от брега с едно плавно движение, веднага щом те се качиха на борда. Люлеенето на лодката ги накара веднага да седнат и за миг аз я изгубих от погледа си. После пак я видях. Тя седеше на малко столче до Ана и гледаше отвъд водата, към мен. Гребците закараха баржата в средата на реката и загребаха бързо по течението.

Не се опитах да я извикам отново — знаех, че биенето на барабаните щеше да заглуши гласа ми, а и не исках да плаша Катерина, не биваше тя да чува как майка й вика от страх за нея. Стоях съвсем спокойно и дори й махнах с ръка, за да покажа, че знам къде е, че знам къде отива и че ще дойда да я взема веднага, щом мога.

Усетих, че Уилям дойде зад мен и също помаха на дъщеря ни, но не се обърнах към него.

— Къде смяташ, че ги водят? — попита той, сякаш не знаеше отговора също така добре, както и аз.

— Знаеш къде — казах аз. — Защо ме питаш? На най-лошото място, за което можеш да си помислиш. Водят ги в Тауър.

Уилям и аз не губехме време. Отидохме право в стаята си, хвърлихме по няколко дрехи в едни дисаги и забързахме към конюшнята. Хенри чакаше с конете, прегърна ме бързо и ми се усмихна сияйно, после Уилям почти ме хвърли на коня ми и се качи на своя. Взехме с нас коня на Катерина, току-що подкован. Хенри го поведе заедно със своя ловен кон, а Уилям взе дребното, набито конче на дойката. Тя ни чакаше, ние я качихме на седлото с бебето, завързано здраво за гърдите й, и потеглихме тихо извън двореца и нагоре по пътя за Лондон, без да казваме никому къде отиваме или колко ще се бавим.

Уилям нае стаи за нас зад манастира на миноритките, далеч от брега на реката. Аз можех да видя кулата Бийчам34, където бяха затворени Ана и дъщеря ми. Брат ми и неговите хора бяха също там някъде. Това беше същата кула, в която Ана беше прекарала нощта преди коронацията. Чудех се дали сега си спомня великолепната си рокля и мълчанието на Лондон, което я предупреждаваше, че никога няма да бъде обичана кралица.

Уилям нареди на хазяйката да ни приготви вечеря и излезе да събира новини. Той се върна навреме за вечеря и когато жената ни поднесе храната и излезе от стаята, ми разказа какво бе узнал. Хановете около Тауър жужали от слухове, че кралицата е затворена и се говорело, че обвинението е във вещерство и прелюбодеяние и кой знае в какво още.

Аз кимнах. Това решаваше съдбата на Ана. Хенри използваше силата на слуховете, гласа на тълпата, за да си проправи път към анулирането на брака и към новата кралица. В кръчмите вече говореха, че кралят отново е влюбен, и този път в красива и невинна девойка, англичанка от Уилтшир, Бог да я благослови, и толкова набожна и мила, колкото Ана била прекалено учена и повлияна от френската култура. Някой беше дочул, че Джейн Сиймор със сигурност била приятелка с принцеса Мери. Тя също била придворна дама на кралицата. Молела се по стария обичай, не четяла съмнителни книги и не спорела с мъжете, които разбирали повече. Хората от нейното семейство не били ненаситни лордове, а открити и честни хора. Освен това семейството било плодовито. Нямало съмнение, че Джейн Сиймор щяла да има синове — щяла да изпълни задачата, в която се провалили и Катерина, и Ана.

— А брат ми?

Уилям поклати глава.

— Няма вести.