Другата кралица

Баржата й навлиза тихо в шлюза, където някога самата тя влизаше като предателка, плачеше в дъжда и отказваше да продължи по-нататък. Отивам до решетестата портичка във високата стена, един вратар ме разпознава и ме пуска да вляза. Подобно на призрак заставям в сянката на големите стени и виждам как кралицата влиза тихо в Тауър. Дошла е да види херцога, своя братовчед, най-близкия си сродник, в самото навечерие на смъртта му. Не се съмнявам, че ще го помилва. Никой не може да изпрати Томас Хауърд на смърт, ако е видял гордостта му смирена, а красивото му лице — набраздено от болка; но на самия праг на стаята му тя нерешително се отдръпва. Непоносимо й е да го види, но решава да прекара нощта под един и същи покрив с него: той — в килията си, тя — в кралските апартаменти. Той дори няма да узнае, че тя е тук и споделя агонията му. Тя знае, че той ще е буден: ще се моли и ще се подготвя за смъртта си призори, ще пише на децата си, ще ги умолява да се грижат едно за друго. Той няма представа, че тя е толкова близо до него, докато той се готви за наредената от нея смърт. Но тя е близо до него, будна, както е буден и той, очакваща да види зората през прозорците на същата сграда, заслушана в ромоленето на лекия дъждец по същия покрив. Бог знае какво минава през ума й: а тя сигурно се измъчва от огромна нерешителност, за да предприеме такова бдение заедно с него.

Тя знае, че той трябва да умре. Всичките й съветници казват, че тя трябва да намери твърдост в сърцето си и да нареди да го екзекутират. Той може и да е неин любим братовчед, но е известен и отявлен бунтовник. Жив, той би се превърнал в символна фигура за всеки предател, всеки ден, до края на царуването й. Ако бъде помилван, той ще накара всеки шпионин да се надява на опрощение, а как би могъл Сесил да провежда управление на терора, ако се знае, че имаме милостива кралица? Англия на Сесил е помрачена от страха. Той не може да приеме кралица, която проявява милост. Факт е, че Хауърд е отправил предизвикателство към управлението на терора, независимо дали това се нрави на Сесил или не. Хауърд трябва да умре.

Но той е нейният братовчед, когото тя обича от детството си. Всички го познаваме и обичаме. Всички знаем по някоя история за буйния му нрав или острия му ум, за нелепата му гордост и за прекрасния му вкус. Всички сме се наслаждавали на щедрото му гостоприемство, всички сме се възхищавали на големите му земи, на верността на слугите му, на предаността, която проявяваше към съпругите си: за мен беше гордост да наричам този човек свой приятел. Всички сме загрижени за децата му, които утре ще бъдат сираци — още едно сломено поколение от рода Хауърд. Всички искаме този човек да живее. И въпреки това утре аз ще застана пред ешафода му и ще бъда свидетел на екзекуцията му, а след това ще сляза надолу по реката и ще кажа на неговата братовчедка кралицата, че е мъртъв.

Мисля си за всичко това, докато вървя по студената пътека около Бялата кула на Тауър, а после спирам, когато насреща ми се задават две жени. На потрепващата светлина на фенера виждам кралицата, която върви с една почетна дама зад нея, а зад тях двете — един кралски телохранител: фенерът му дими на студения въздух, който идва откъм реката.

— Значи и вие сте тук? — тихо ми казва тя.

Свалям шапката от главата си и коленича на мокрия калдъръм.

— И вас ли ви мъчи безсъние, старче? — казва тя с едва загатната усмивка.

— Безсъние и тъга — казвам.

— Мен също — казва тя с въздишка. — Но ако го помилвам, подписвам собствената си смъртна присъда.

Изправям се.

— Придружете ме — казва тя и ме хваща под ръка. Вървим заедно, бавно, бялата каменна зидария на Тауър до нас проблясва на лунната светлина. Заедно се качваме по стъпалата до откритата морава пред Тауър, където ешафодът е бил току-що издигнат и от него се носи мирис на прясно дърво, като сцена, която очаква актьорите, която излъчва очакване.

— Моля се на Бога всичко да спре дотук — казва тя, като гледа към ешафода, на който собствената й майка положи главата си. — Шрусбъри, ако успеете да й попречите да заговорничи, това може да бъде последният човек, който умира заради нея.

Не мога да обещая. Другата кралица до гроб ще настоява да получи свободата си, ще изтъква светостта на особата си. Вече знам това, сега, когато я познавам: тя е жена, която обичам и изучавам от години.

— Никога не бихте я екзекутирали, нали? — казвам с много тих глас.

Бялото лице, което Елизабет обръща към мен, напомня със студената си сурова красота лицето на горгона, на страховит ангел. Фенерът зад нея й придава златист ореол като на светица, но потрепващият дим дъхти на сяра. Видът й — една триумфираща кралица, обградена с огнен обръч, странна и мълчалива — ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която вещае смърт.