Другата кралица

Тя изглежда толкова свежа и толкова млада, толкова разглезена, цялата в черно кадифе и бял лен, че не мога да се заставя да отида при тях в трапезарията. Тя е имала време да се измие и преоблече; тъмната й коса е като лястовиче крило, лъскава и подпъхната под бялата й шапчица. Лицето й, бледо и гладко, е красиво като портрет, когато тя плъзва поглед надолу из залата, вдига ръка към мен и ми отправя очарователната си усмивка. За първи път в живота си, за първи път изобщо, аз се чувствам неспретната: нещо по-лошо, чувствам се… стара. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот, когато ме ухажваха четиримата ми съпрузи, винаги съм била млада невяста, по-млада от всички в техните домакинства. Винаги съм била хубавата млада жена, умела в домакинските изкуства, управляваща разумно хората, които работят за мен, спретната в облеклото си, изтънчена в подбора на дрехите си, забележителна с неподобаваща на годините ми мъдрост, млада жена, която има пред себе си цял живот.

Но тази вечер за първи път осъзнавам, че вече не съм млада жена. Тук, в собствената си къща, в собствената си голяма зала, където би трябвало да се чувствам най-удобно и да изпитвам най-голяма гордост, виждам, че съм се превърнала във възрастна жена. Не, всъщност дори не и това. Не съм възрастна жена: аз съм стара жена, стара жена на четирийсет и една години. Преминала съм детеродната възраст, издигнала съм се толкова високо, колкото изобщо би било възможно за мен, състоянието ми достигна своя връх, външността ми вече може единствено да запада. Аз съм една жена без бъдеще, жена, чиито дни са почти свършили. А шотландската кралица Мери, една от най-красивите жени на света, достатъчно млада да ми бъде дъщеря, принцеса по рождение, миропомазана кралица, е седнала да вечеря насаме със съпруга ми, на собствената ми маса, и той се навежда към нея, близо, все по-близо, не може да откъсне очи от устните й, а тя му се усмихва.

Май 1569, имението Уингфийлд: Джордж

Чакам с конете в просторния вътрешен двор на имението, когато вратите на голямата зала се отварят и тя излиза, облечена за езда, в рокля от златисто кадифе. Не съм от мъжете, които обръщат внимание на такива неща, но предполагам, че тя има нова рокля, или нова шапчица, или нещо от този род. Това, което със сигурност виждам, е че в бледата слънчева светлина на една прекрасна утрин тя е сякаш позлатена. Красивият вътрешен двор прилича на кутия за бижута около нещо рядко и скъпоценно, и аз откривам, че й се усмихвам — широко ухилен, боя се, като глупак.

Тя слиза леко по каменните стълби, обута в червените си кожени ботушки за езда, и се приближава уверено до мен, като подава ръка за поздрав. Винаги преди съм целувал ръката й и съм я повдигал да се качи на седлото, без да се замислям за това, както би сторил всеки придворен за своята кралица. Но днес изведнъж се усещам тромав, краката ми сякаш са твърде големи, боя се, че конят ще се дръпне, докато я повдигам, дори си помислям, че може да я хвана твърде силно или грубо. Тя има такова тънко кръстче, изобщо не е тежка, но е висока: темето й стига до лицето ми. Долавям лекия аромат на косата й под бонето от златисто кадифе. Без никаква причина усещам как ми става горещо и се изчервявам като момче.

Тя ме поглежда внимателно.

— Шрусбъри? — пита тя. Произнася го „Шюзбюи“ и аз се чувам как се разсмивам просто от наслада при факта, че тя още не може да произнася името ми.

Изведнъж лицето й грейва, когато тя също се разсмива.

— Още ли не мога да го кажа? — пита тя. — Това още ли не е правилно?

— Шрусбъри — казвам аз. — Шрусбъри.

Устните й се нагласяват да произнесат името ми, присвивайки се така, сякаш се готви да ме целуне:

— Шоусбуи — казва тя, а после се разсмива. — Не мога да го кажа. Да ви наричам ли по някакъв друг начин?

— Наричайте ме Шюзбюи — казвам. — Единствено вие ме наричате така.

Тя застава пред мен и аз свивам длани, за да поема обутия й в ботуш крак. Тя се хваща за гривата на коня, и аз с лекота я повдигам върху седлото. Тя язди различно от всяка друга жена, която съм познавал преди: по френската мода, спуснала крака от двете страни на коня. Когато моята Бес видя за първи път това, и кафявите дълги и тесни панталони, които тя носи под костюма си за езда, съпругата ми заяви, че ще избухне бунт, ако тя излезе в такъв вид. Толкова непристойно било.

— Самата кралица на Франция, Катерина де Медичи, язди така, а също и всяка принцеса на Франция. Нима се опитвате да ми кажете, че тя, и всички ние, грешим? — настоя кралица Мери, а Бес поаленя чак до ушите, помоли за извинение и каза, че съжалявала, но това било странно за очите на англичаните, и не би ли се съгласила кралицата да язди на дамско седло зад някой от конярите, щом не желае да язди странично?

— Предпочитам този начин, защото така мога да яздя бързо като мъж — каза кралица Мери, и с това въпросът беше приключен, въпреки мърморенето на Бес, че за нас не би било от полза, ако тя може да надмине в ездата всеки от пазачите си.