Другата кралица

С усилие се надигам, сядам в леглото и махвам на Агнес да приближи свещта, за да мога да видя дали върху листа пише още нещо. Очаквах той да ми съобщи кога ще дойдат да ме вземат, да ми съобщи за срещата си с испанците. Това звучи като молитва, а аз очаквах план. Ако бележката беше от Ботуел, той щеше да ми съобщи къде трябва да бъда и кога: щеше да ми каже какво трябва да правя. Нямаше да ми казва да не преставам да се надявам, нито пък че няма да ме забрави. Ние никога не говорехме помежду си така.

Но ако бележката беше от Ботуел, нямаше да го има и този печален тон. Ботуел никога не ме е възприемал като трагична принцеса. Той ме възприема като истинска жена в опасност. Той не изпитва към мен почтително благоговение като към произведение на изкуството, като към красива вещ. Той ми служи като войник, мисли за мен с ума на коравосърдечен мъж, спасява ме така, както васал служи на монарх в нужда. Не мисля, че някога ми е обещал нещо, което не се е опитал да изпълни.

Ако бележката беше от Ботуел, нямаше да има трагично сбогуване. Щеше да има устремно яздещ отряд от безразсъдни мъже, пристигащи нощем, въоръжени, за да убиват, и сигурни, че ще победят. Но аз загубих Ботуел, хвърлен в тъмница в Малмьо, и трябва да поверя защитата си на такива като Шрусбъри, на решителността на Норфолк и на дързостта на Уестморланд: трима несигурни страхливи мъже, проклети да са. Те са направо жени в сравнение с моя Ботуел.

Казвам на Агнес да доближи свещта, и вдигам бележката към пламъка, като се надявам, че ще видя как тайнописът със стипца или лимонов сок се появява в кафяво, когато хартията се нагрява. Нищо. Пламъкът опарва пръстите ми и аз ги отдръпвам. Той не ми е изпратил нищо друго, освен тази бележка, изпълнена с тъга и съжаление. Това не е план: това е хленч, а аз не мога да понасям сълзливо разчувстване.

Не знам какво става: тази бележка не ми казва нищо, не ме учи на нищо, освен на ужас. Много се страхувам.

За да се утеша, без да се надявам на отговор, пиша на мъжа, който е изцяло лишен от сантименталност:

Опасявам се, че Уестморланд ми е изменил и испанците не са отплавали, а папската була за детронирането на Елизабет не е била обнародвана. Зная, че не сте светец, по-лошо: зная, че сте убиец. Знам, че сте престъпник, който заслужава да отиде на ешафода, и несъмнено ще горите в ада.

Затова елате. Не зная кой ще ме спаси, ако не го сторите вие. Моля ви, елате. Вие, както и преди, сте единствената ми надежда.

Мари

Декември 1569, Ковънтри: Бес

Хейстингс ме намира, докато стоя на градските стени, загледана на север, а в лицето ми духа остър силен вятър и кара очите ми да сълзят, сякаш плача, чувствайки се толкова мрачна, колкото е и самият този сив ден. Иска ми се Джордж да беше тук, за да обвие ръка около кръста ми и да ме накара да се почувствам отново в безопасност. Мисля обаче, че не ме е докосвал от онзи ден в Уингфийлд, когато му казах, че аз съм шпионинът, внедрен от Сесил в домакинството му.

От все сърце ми се иска да имах вести от Чатсуърт и от майка ми и сестра ми. Иска ми се да имах бележка от Робърт Дъдли, в която ми съобщава, че двете ми момчета са в безопасност. Повече от всичко друго на света ми се иска да имах бележка, един ред, една-едничка насърчителна дума, от Сесил.

— Новини от лорд Хънсдън — кратко казва Хейстингс. В ръката му пърха лист хартия. — Най-сетне. Слава на Бога, спасени сме. Мили Боже, спасени сме. Хвала на Бога, спасени сме.

— Спасени ли? — повтарям. Отново хвърлям поглед на север: това е жест, типичен за всички ни: някой следобед ще видя на фона на сивия хоризонт по-тъмносивия цвят на шест хиляди войници, маршируващи към нас.

Той махва с ръка в северна посока:

— Вече не е нужно да гледате за тях. Няма ги! — възкликва той. — Няма да дойдат!

— Няма да дойдат ли?

— Върнали са се да посрещнат испанците в Хартълпул, а испанците им изменили.

— Изменили им?

Изглежда, че единственото, което мога да правя, е да повтарям думите му като ехо, като хор.

В радостта си Хейстингс се засмива и улавя ръцете ми, сякаш се готви да затанцува с мен.

— Излъгали са ги. Излъгали са ги, мадам Бес! Проклетите испанци! Лъжци, както и можехте да очаквате! Не се явили и разбили сърцата им!

— Разбили сърцата им ли?

— Някои се отказали и се прибрали по домовете си. Уестморланд и Нортъмбърланд се разделили. Тяхната армия се разпръсва.

— Значи сме в безопасност?

— В безопасност сме.

— Всичко свърши?

— Свърши!

Облекчението ни превръща в приятели. Той протяга ръце и аз го прегръщам като брат.

— Слава на Бога — казвам тихо. — И то без да влизаме в битка, и без да се пролее и капка братска кръв.