Другата кралица

Не бихте си казали, че това е замък, пълен с победители. Хейстингс е намръщен и очаква с нетърпение да се прибере у дома. Говори как щял да замине и да надзирава лично екзекуциите, сякаш животът на нашите арендатори е някакъв спорт: някакъв друг вид преследване и убиване на плячка, когато времето е твърде снеговито за лов. Кралицата е бледа и болнава, оплаква се от болки в гърдите и в крака, получава главоболия и седи в тъмните си покои със затворени капаци на прозорците, за да не влиза студената зимна светлина. Тя приема тежко това, както и можеше да се очаква.

А милорд е толкова мълчалив и мрачен, сякаш в къщата има мъртвец: върши делата си тихо и се движи почти на пръсти. Почти не си говорим, освен по домашни дела и семейни въпроси. Не съм го чувала да се смее нито веднъж, откакто бяхме в Уингфийлд, когато беше лято и мислехме, че кралицата ще се върне на престола си в Шотландия след броени дни.

Правосъдието на Елизабет е сковало здраво земите ни, като сурова зима. Вестта за планираните екзекуции се разнесе и мъжете изчезват от селата нощем, без да оставят нищо друго, освен следите от стъпките си в снега, оставяйки съпругите си като вдовици, без да има кой да разтроши леда, покрил водата в кладенеца. Нещата тук вече няма да бъдат същите, поне за едно поколение напред. С нас ще е свършено, ако силните млади мъже избягат, а синовете им бъдат отведени вместо тях на бесилката.

Не се преструвам, че знам как да управлявам една страна. Аз съм необразована жена, и не ме интересува друго, освен да се грижа земите ми да са плодородни, и да строя къщите си, да водя сметководните си книги, и да отгледам децата си и да им дам най-доброто положение, което мога да намеря за тях. Но наистина знам как да управлявам една ферма, и наистина знам кога една земя е съсипана, а никога не съм виждала нещо по-тъжно и жалко от именията на Севера през тази тежка, печална година — хиляда петстотин и седемдесета.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Бабингтън, милият малък паж Антъни Бабингтън, ми носи моето кученце, което упорито бяга от покоите ми, за да развратничи в двора с конюшните, където има едно грубо женско куче-пазач, на което то е най-предан обожател. Той е лошо куче и колкото и обаятелно да е женското куче от конюшнята, би трябвало да проявява малко повече разум. Казвам му това, като го целувам по топлата мека като коприна козина на главата, докато Бабингтън го държи и казва с поаленяло лице: „Изкъпах го, като услуга към вас, и го подсуших с кърпа, ваша светлост.“

— Ти си мило момче — казвам аз. — А той е лошо куче. Трябваше да го набиеш.

— Прекалено е мъничък — казва неловко той. — По-мъничък е от коте.

— Е, благодаря ти, че ми го върна — казвам, изправяйки гръб.

Антъни бърка в жакета си, измъква един пакет, пъхва го под кученцето и ми подава и двете.

— Благодаря, Бабингтън — казвам високо. — Задължена съм ти. Внимавай и не поемай рискове — казвам тихо. — Това е много по-сериозно, отколкото да доведеш едно палаво кученце вкъщи.

Той пламва и се изчервява, подобно на малко момче, каквото е в действителност:

— Бих направил всичко… — заеква той.

— Тогава направи това — предупреждавам го. — Не поемай сериозни рискове заради мен. Прави само онова, което можеш да направиш, без да се излагаш на опасност.

— Готов съм да пожертвам живота си за вас — казва припряно той. — Когато порасна и стана мъж, аз сам ще ви освободя, можете да разчитате на мен. Ще измисля план, ще го наречем „Заговорът «Бабингтън»“, всички ще знаят за него, и ще ви спася.

Докосвам светлата му буза с връхчетата на пръстите си:

— И аз ти благодаря за това — казвам тихо. — Но не забравяй да внимаваш. Помисли си: необходим си ми свободен и жив, за да ми служиш. Ще те потърся, когато станеш мъж, Антъни Бабингтън.

Когато чува това, той се усмихва и ми се покланя — нисък поклон почти до земята, сякаш съм императрица, а после хуква, дългокрак като жребец на манеж за скачане. Толкова мило, сладко момче: той ми напомня за собствения ми син, малкия Джеймс, и за мъжа, в какъвто се надявам, че ще се превърне.

Занасям кученцето и пакета в личния си кабинет, където се издига моят двукрил олтар. Заключвам вратата и поглеждам пакета, донесен от Бабингтън. Виждам неразчупения печат на Лесли, епископ на Рос, който ми пише от Лондон.