Дъщерите на мрака

- Не, благодаря. Тъкмо проверих всичко миналата седмица. - Мари-Линет започна да помпи бензин.

Той взе гумена миячка за прозорци и една спрей бутилка и започна да мие предното стъкло.

Движеният му бяха пъргави и внимателни, а лицето му беше напълно делово.

Мари-Линет трябваше да преглътне смеха си, но тя оценяваше че той не се смееше на жалкото стъкло и ръждясалите чистачки. Тя винаги имаше странно приятелско чувство към Джерами. Той беше единствения човек в Бриар Крийк, който изглеждаше малко заинтересован от астрономията - беше й помогнал да построи Слънчевата Система в осми клас, и естествено той беше гледал миналогодишното лунно затъмнение с нея.

Родителите му бяха починали в Медфорд, когато е бил все още бебе, и чичо му го довел в Бриар Крийк и живеели в каравана. Чичото беше странен - винаги обикаляше, търсейки злато в Кламат. Един ден той не се прибрал. След това, Джерами живееше сам в караваната насред гората. Вършеше странни работи и работеше в бензиностанцията, за да изкарва пари. И ако дрехите му не бяха толкова хубави, колкото на останалите, той не се интересуваше - или поне не го показваше.

Дръжката на маркуча за бензина кликна в ръката на Мари-Линет. Тя осъзна, че се беше замечтала.

- Нещо друго? - Джерами каза. Предното стъкло беше изчистено.

- Не... е, всъщност, да. Не си, ъм, виждал Тод Акърс или Вик Кембъл днес, нали?

Джеръми замръзна за момент, докато взимаше двайсетте й долара.

- Защо?

- Просто исках да поговоря с тях. - Мари-Линет можеше да почувства как бузите й се зачервяват. О, Господи, той си мисли че искам да се срещна Тод и Вик - и мисли, че съм луда задето го питам. Тя побърза да обясни. - Просто, защото Бъни каза че може да са долу в Мад Дог Крийк, затова си помислих, че може да си ги видял, може би сутринта, след като живееш някъде там...

Джерами поклати глава.

- Тръгнах по обяд, но не чух изстрели от долината тази сутрин. Всъщност, не мисля че са били там, цялото лято им повтарям да не се появяват там.

Той го каза тихо, без да подчертава нищо, но Мари-Линет внезапно почувства, че може би Тод и Вик са го послушали. Никога не беше виждала Джерами да влиза в бой. Но понякога в очите му се появяваше поглед, който беше... почти плашещ. Сякаш имаше нещо под маската на тихия-тип - нещо примитивно и истинско и смъртоносно, което можеше да нанесе много щети ако се надигнеше.

- Мари-Линет - знам че вероятно си мислиш, че това не е моя работа, но... е, мисля че трябва да стоиш далеч от тези типове. Ако наистина искаш да ги откриеш, позволи ми да те придружа.

О. Мари-Линет почувства топла вълна от признателност. Нямаше да приеме офертата му... но беше мило от негова страна да предложи.

- Мерси. - каза тя. - Ще се оправя, но... благодаря.

Тя го наблюдаваше как отива вътре в станцията, за да вземе рестото й. Какво ли щеше да е да си сам от дванадесет годишна възраст? Може би той се нуждаеше от помощ? Може би тя можеше да каже на баща си да му предложи някоя работа около къщата. Вършеше ги за всички останали. Просто трябваше да бъде внимателна - тя знаеше, че Джерами мрази да го съжаляват.

Той донесе рестото.

- Ето. И, Мари-Линет...

Тя го погледна.

- Ако откриеш Тод и Вик, внимавай.

- Знам.

- Сериозен съм.

- Знам. - Мари-Линет каза. Тя се пресегна за рестото, но той не го пусна. Вместо това, той направи нещо странно: той разтвори свитите й пръсти с едната си ръка, докато й поставяше банкнотите и монетите в другата й. След това той сви пръстите й обратно върху тях. Така се получи, че той държеше ръката й. Моментът на физически контакт я изненада и разчувства. Тя видя че гледаше към тънките му кафяви пръсти, и тяхната силна, но деликатна хватка върху ръката й, и златния пръстен с черния дизайн, който той носеше.

Тя беше дори още по-изненадана, когато погледна отново към лицето му. Имаше истинско притеснение в очите му - и нещо като респект. За момент тя почувства див и напълно необясним импулс да му каже всичко. Но тя просто можеше да си представи, какво би си помислил той. Джерами беше много практичен.

- Мерси, Джерами. - каза тя, успявайки да се усмихне леко. - Пази се.

- Ти се пази. Има хора, на които ще липсваш ако ти се случи нещо. - той се усмихна, но тя можеше да почувства разтревожения му поглед върху нея, докато си тръгваше.

Добре, сега какво?

Ами, тя беше изхабила по-голямата част от деня си в търсене на Тод и Вик. И сега, с изображението на тревожните очи на Джерами в мислите й, тя се зачуди дали не е била глупава идея още от началото.

Кафяви очи... а какъв цвят бяха очите на голямата руса котка? Странно, беше трудно да си спомни. Тя си помисли, че изглеждаха кафяви, когато той говореше за старомодното си семейство. Но когато каза, че харесва момичета с дух, тя си спомни че бяха светло сини. И когато онова странно остро чувства беше преминало през тях, не бяха ли станали сиви?

О, кой го интересува? Може да са били оранжеви. Нека просто се прибирам вкъщи, сега. Да се приготвя за

довечера. Как може Нанси Дрю винаги откриваше хората които търсеше за разпити? Защо? Защо? Защо

мен?

****