Дъщерите на мрака

- Е, била е права за това. - каза Аш, и изражението му се смекчи малко, сякаш вече беше на по-позната територия.

Сърцето на Мари-Линет забавяше ритъм. Тя откри, че ако се концентрираше, може да накара странните чувства да изчезнат. Помагаше, ако не гледа към Аш.

Дълбок дъх, каза си тя. И още един. Добре, нека изясним нещата. Не мисли за това, което тъкмо се случи, забрави го, ще мислиш после за това.

Какво е важно сега?

Нещата които бяха важни сега бяха:

1) Това момче беше брат на тези момичета,

2) Може да знае какво е станало с г-жа Би, и 3) Ако не знаеше, може би щеше да й помогне с някаква информация. Така като дали леля му беше оставила завещание, и ако беше, кой взимаше семейните бижута.

Тя погледна към Аш с ъгълчето на окото си. Той определено изглеждаше по-спокоен.

- Значи Роуан и Кастрел и Джейд, са твои сестри. - каза тя, с всичкото учтиво безгрижие, което успя да овладее. - Изглеждат мили.

- Не знаех, че ги познаваш. - Клаудия каза, и Мари-Линет осъзна, че мащехата й стоеше на прага, облегната на вратата, с кръстосани ръце. - Казах му, че не си ги срещнала ,все още.

- Марк и аз отидохме там вчера. - каза Мари-Линет. И когато го каза, нещо проблесна в лицето на Аш... Нещо,което изчезна толкова бързо, колкото и се появи, преди тя да може да го анализира. Но я накара да се чувства сякаш стоеше на ръба на скала, пронизвана от леден вятър.

Защо? Какво не би било правилно, в това че е срещнала момичетата?

- Ти и Марк... ,а Марк би бил твоя брат?

- Точно така. - Клаудия каза от прага.

- Някой други братя или сестри?

Мари-Линет премигна.

- Какво, да не би да преброяваш населението на града?-Аш направи лоша имитация на предишната му ленива усмивка.

- Просто харесвам да следя приятелите на сестрите си.

- Защо?За да ги одобриш ли?

- Всъщност да. - той направи усмивката отново, но този път по-успешно. - Ние сме старомодно семейство. Много старомодно.

Челюстта на Мари-Линет падна. След това, изведнъж, тя се почувства щастлива. Сега нямаше нужда да мисли за убийства или розови стаи или какво знаеше момчето. Всичко за което трябваше да мисли беше, какво щеше да му стори тя.

- Значи сте старомодно семейство. - каза тя, пристъпвайки крачка напред.

Аш кимна.

- И ти командваш. - Мари-Линет каза.

- Е, само тук. Вкъщи, баща ни.

- И ти просто ще кажеш на сестрите ти, с кой може да са приятели. Може би избираш и приятелите на леля си?

- Всъщност, тъкмо обсъждах това... - той махна ръка към Клаудия.

Да, това правеше, Мари-Линет осъзна. Тя пристъпи още веднъж към Аш, който все още се усмихваше.

- О, не. - каза Клаудия. Тя замахна един път с кърпата. - Не се усмихвай.

- Харесвам момичета с дух. - Аш каза, сякаш се опитваше толкова силно да открие най-противното нещо, което можеше да каже. След това, с един вид решително перчене, той намигна, протегна се, и докосна Мари-Линет под брадичката.

Фъззз! Искри! Мари-Линет отскочи назад. Същото направи и Аш, гледайки към собствената си ръка, сякаш го беше предала.

Мари-Линет почувства необясним импулс да събори Аш на земята и да скочи върху него. Никога преди не се беше чувствала така към някое момче. Тя игнорира този импулс и го ритна в пищяла. Той извика и подскочи назад. Още веднъж ленивата самодоволност изчезна от лицето му. Той изглеждаше разтревожен.

- Мисля, че сега ще е по-добре да си вървиш. - Мари-Линет каза приятно. Тя беше удивена от себе си. Никога не е била от буйния тип момичета. Може би някъде дълбоко в нея имаше скрити черти, които тя никога не бе подозирана, че притежава.

Клаудия ахна и клатеше главата си. Аш, все още подскачаше, но не отиваше никъде. Мари-Линет пристъпи към него отново. Макар да беше наполовина по-висок, той отстъпи назад. Той я погледна, с нещо като учудване.

- Хей. Хей, виж, знаеш ли, наистина не знаеш какво правиш. - каза той. - Ако знаеше...

И Мари-Линет го видя отново - нещо в лицето му, което внезапно го накара да не изглежда глупав или мил. Като блясъка на острие на нож в светлината. Нещо, което казваше опасност...

- О, отивай да тревожиш някой друг. - Мари-Линет каза. Тя се приготви за още един ритник.

Той отвори устата си, след това я затвори. Все още държейки пищяла си, той погледна към Клаудия и успя да изкара наранена и мизерна усмивка.

- Благодаря ви толкова много за...

- Тръгвай!

Усмивката му изчезна.

- Това и правя! - той стигна куцайки до предната врата. Тя го последва. - Как те наричат и без това? -попита той от предния двор, сякаш най сетне беше отрил, с какво да й отвърне. - Мари? Мерлин? Ем’Лин? Ем Ел?

- Наричат ме Мари-Линет. - каза тя плоско и добави под дъха си. - Това наистина говори за мен. - тя беше чела “Укротяване на опърничавата” в час по Английски миналата година.

- О, да? Защо не Ем’Лин проклетата? - той все още пристъпваше назад.

Мари-Линет беше изненадана. Може би и неговия клас я беше чел, също. Но той не изглеждаше достатъчно умен, за да цитира Шекспир.

- Забавлявай се със сестрите си. - каза тя и затвори вратата. След това тя се облегна на нея, опитвайки се да си поеме въздух. Тя не усещаше лицето и пръстите си, сякаш щеше да припадне.