Дъщерите на мрака

Те започнаха да спорят. Джейд постави брадичката си върху главата на Тайги и започна да гледа през кухненския прозорец. Тя мислеше за Марк Картър, който имаше такова галантно сърце. Даваше й приятно забранена тръпка, само докато си го представя. Обратно вкъщи, нямаше хора разхождащи се свободно. Тя никога нямаше да бъде изкушена да наруши законите на „Нощния Свят” и да се влюби в един от тях. Но тук... да, Джейд почти можеше да си представи как се влюбва в Марк Картър,сякаш беше човешко момиче. Тя потрепери бълнувайки. Но точно, когато се опитваше да си представи, каквото човешките момичета си представяха, когато бяха влюбени, Тайги се мръдна внезапно. Той се изви в ръцете й и скочи на кухненския под и побягна. Козината на гърба му беше наежена.

Джейд погледна отново към прозореца. Тя не можеше да види нищо. Но... тя чувстваше...

Тя се обърна към сестрите си.

- Имаше нещо в градината тази нощ.... - каза тя. - ...и не можех да го подуша.

Роуан и Кастрел продължаваха да спорят. Те не я чуха.

****

Мари-Линет отвори очите си и кихна. Беше се успала. Слънцето светеше около ъглите на тъмно-сините й пердета.

Ставай и се захващай на работа, каза си тя. Но вместо това, тя лежеше разтърквайки очи, опитвайки да се събуди. Тя беше нощен човек, не сутрешен. Стаята беше голяма и боядисана в тъмно синьо. Мари-Линет сама беше залепила фосфорисцентни звезди и планети на тавана. Залепен за огледалото беше стикер, казващ - „ПАДАМ СИ ПО АСТЕРОИДИ”. На стените имаше грамадна карта на луната, постер от Алманаха §ку-Оагег, и снимки на Р1етйе§, НогзеЬеай №Ьи1а и пълното затъмнение през 1995. Това беше убежището на Мари-Линет, мястото където отиваше, когато хората не я разбираха.

Тя винаги се чувстваше в безопасност през нощта.

Тя се прозя и тръгна към банята, взимайки чифт дънки и тениска по пътя си. Тя вчесваше косата си, докато слизаше по стълбите, когато чу гласове идващи от хола. Гласа на Клаудия... и мъжки глас. Не е Марк, през делниците той обикновено отиваше в къщата на приятеля си Бен.

Беше непознат!

Мари-Линет надзърна от кухнята. Имаше момче седящо на дивана. Тя можеше само да види задната част на главата му, която беше пепеляво-руса. Мари-Линет сви рамене и започна да отваря хладилника, когато чу собственото си име.

- Мари-Линет й е много добра приятелка. - Клаудия казваше с бързия си глас с лек акцент. - Спомням си преди няколко години, че тя й помогна да оправи кошарата за козите.

Те говорят за г-жа Би!

- Защо държи кози ли? Мисля, че тя каза на Мари-Линет, че ще са й от полза, след като тя не излиза много.

- Колко странно!? - каза момчето. Той имаше ленив, небрежно-звучащ глас. - Чудя се какво ли е имала предвид???

Мари-Линет, която надничаше през кухненската врата, напълно неподвижна, видя Клаудия да повдига раменете си.

- Предполагам, че е имала предвид млякото!Всеки ден сега, тя има прясно мляко. Не трябва да ходи до магазина,но не знам...ще трябва да я питаш сам! - тя се засмя.

Няма да е лесно, Мари-Линет си помисли. Сега, защо някакъв странник ще задава въпроси свързани с г-жа Би?

Естествено. Трябва да е от полицията или нещо подобно. ФБР. Но гласа му я накара да се замисли. Той звучеше прекадено млад, да бъде който и да е от двете, освен ако не смяташе да се внедрява в училището, за да залови някой. Мари-Линет влезе по-навътре в кухнята, за да може да вижда по-добре. Ето, тя можеше да го види в огледалото. Разочарование я обля!

Определено не е достатъчно голям, за да е от ФБР. И колкото й Мари-Линет да искаше да бъде опитен, духовит детектив той не беше. Той беше само най-красивото момче, което тя беше виждала в целия си живот.

Той беше висок, слаб и елегантен, с дълги крака изпънати пред него и глезени кръстосани под масичката за кафе. Той приличаше на голяма симпатична котка. Имаше меки черти, леко присвити дяволити очи и обезоръжаваща ленива усмивка.

Не само ленива, Мари-Линет реши. Слабоумна. Спокойна. Може би дори глупава. Тя не се впечатляваше от външния вид, освен ако нямаше тънките, кафяви и интересни черти, като... Е, като Джеръми Ловет, например. Прелестни типове, такива които приличаха на големи пепеляво-руси котки, нямаха никакви причини да развиват ума си. Те бяха само влюбени и суетни. И с много ниско Щ.

А този изглеждаше сякаш няма да може да се събуди или да се вземе в ръце, за да спаси собствения си живот.

Не ме интересува защо е тук. Мисля да се кача горе.

Тогава момчето от дивана вдигна едната си ръка и размърда пръстите си във въздуха. Той се обърна наполовина. Не достатъчно, за да погледне Мари-Линет, но достатъчно, за да стане ясно, че говори на някой зад себе си. Сега тя можеше да види профила му в огледалото.

- Здрасти!

- Мари-Линет, това ти ли си? - попита Клаудия.

- Да. - Мари-Линет отвори вратата на хладилника и издаде удрящи звуци. - Само си взимам малко сок, след това излизам!

Сърцето й биеше силно - със срам и раздразнение. Добре, значи сигурно я е видял в огледалото. Сигурно си е помислил, че тя го зяпа, заради начина ,по който изглеждаше. Сигурно, където и да отидеше хората го зяпаха.