Дъщерите на мрака

Тя наклони главата си настрани. Миглите й хвърляха сенки под светлината на лампата, но изражението й не беше сдържано. Беше открито и преценяващо, и тя го оглеждаше внимателно, сякаш имаше нужда да го разбере. Отне й доста време. След това тя се усмихна, карайки на бузите й да се появят малки трапчинки, и сърцето на Марк подскочи неочаквано.

- Добре. - каза тя мило. - Марк. Не си глупав, макар да си момче. Ти си добрият герой, нали?

- Ами... - никой никога не беше викал на Марк добрия герой, не й в телевизионния смисъл. Не беше сигурен какво би казал, ако някой беше. - Аз, ъм, надявам се да съм.

Джейд го наблюдаваше внимателно.

- Знаеш ли, тъкмо реших. Тук ще ми хареса. - тя се усмихна отново, и дишането на Марк се затрудни - и тогава изражението й се промени.

И Марк го чу. Шумен тупур в големите храсти в задната част на градината. Беше странен, див звук, но реакцията на Джейд беше напълно неочаквана. Тя беше замръзнала, тялото й беше напрегнато и трепереше, очите й насочени към храстите. Тя изглеждаше ужасена.

- Хей. - Марк проговори нежно, след това докосна рамото й. - Хей. Всичко е наред. Вероятно е някой от козите, която е избягала, козите могат да прескачат всякакви огради. - тя клатеше главата си. - Или елен. Когато са спокойни могат да звучат точно като ходещи хора.

- Не е елен. - изсъска тя.

- Те слизат до тук и ядат неща от градините на хората през нощта. Вероятно от там, откъдето идваш, нямате елени, разхождащи се наоколо...

- Не мога да подуша нищо. - тя каза шепнейки. - Заради глупавата кошара е. Всичко мирише на кози.

Тя не може да подуши...? Марк направи единственото нещо, за което можеше да се сети при такова изказване. Той уви ръцете си около момичето.

- Всичко е наред. - каза той нежно. Той не можеше да не забележи, че тя беше и студена, и топла в същото време, гъвкава, прекрасно жива под нощницата си. - Защо да не те заведа вътре? Ще си в безопасност там.

- Пусни. - Джейд каза неблагодарно, въртейки се. - Може да трябва да се бия. - тя се измъкна изпод ръцете му и се обърна към храстите отново. - Стой зад мен.

Добре, значи тя е луда. Не ми пука. Мисля, че я обичам.

Той застана до нея.

- Виж, и аз ще се бия. Какво мислиш, че е? Мечка, койот...?

- Брат ми.

- Твоя... - тревога обля Марк. Тя току - що премина границата на приемлива лудост. - Оу.

Още един звук се чу от храстите. Определено беше нещо голямо, не коза. Марк тъкмо се чудеше колко голям подкуп трябва да даде, ако трябва да я вади от лудница, когато вик пречупи тишината.

Човешки вик... или, по-лошо, почти животински. Когато изчезна, се чу вой, който беше определено нечовешки и започна тихо, и тогава внезапно звучеше като писък. Марк беше изумен. Когато воят най-сетне спря, се чу ридаещ, стенещ звук, след това мълчание.

Марк си пое въздух и изпсува.

- Какво, по дяволите, беше това?

- Шшт. Стой мирно. - Джейд беше наполовина наведена, очите й бяха върху храстите.

- Джейд... Джейд, слушай. Трябва да влезем вътре. - отчаяно, той уви ръката си около кръста й, опитвайки се да я повдигне. Тя беше лека, но се измъкваше като вода измежду ръцете му. Като котка, която не искаше да бъде хваната. - Джейд, каквото и да е това нещо, имаме нужда от пистолет.

- Аз нямам. - тя изглежда, че говореше през зъбите си... както и да е, имаше нещо странно в начина, по който звучеше гласът й. Тя му беше обърнала гръб и той не можеше да види лицето й, но ръцете й бяха готови да драскат с нокти.

- Джейд. - Марк каза бързайки. Той беше достатъчно изплашен, за да избяга, но не можеше да я остави. Не можеше. Нито един добър герой не би направил това.

Прекадено късно. Боровинковите храсти се размърдаха откъм юг. Нещо излизаше от там.

Сърцето на Марк сякаш замръзна, но след това той видя, че се мърда. Той буташе Джейд грубо настрани.

Застана пред нея, за да посрещне каквото и да идваше от тъмното.

****

Мари-Линет едва се провря през боровинковите храсти. Ръцете и краката й бяха одрани, и тя можеше да можеше да усети как зрелите, ярко-черни боровинки се смачкват в нея. Вероятно беше избрало лошо място, през което да премине, но тя не беше мислила за това. Тя беше мислила за Марк, за това да го открие, колкото беше възможно по-скоро и да го измъкне от тук.

Моля ти се, нека бъде тук, помисли си тя. Нека бъде тук и да бъде наред и никога няма да искам нищо друго.

Тя премина през последния храст и се появи в задния двор... и след това нещата станаха много бързо. Първото нещо, което тя видя, беше Марк, и тя усети прилив на облекчение. След това изненада. Марк стоеше пред момиче, ръцете му бяха вдигнати като на баскетболен пазач. Сякаш да я предпази от Мари-Линет.

И тогава, толкова бързо, че Мари-Линет едва можа да проследи движението, момичето тръгна към нея.

И Мари-Линет вдигна ръцете си нагоре и Марк крещеше:

- Не, това е сестра ми!

Момичето се спря на крачка разстояние от Мари-Линет. Беше малкото със сребърната коса, разбира се. На тази светлина, Мари-Линет можеше да види, че тя имаше зелени очи и кожата й беше толкова прозрачна, че почти изглеждаше като направена от кварц.