Дъщерите на мрака

Която се отвори. Внезапно. Юмрукът на Мари-Линет удари въздуха и за момент тя усети паника, страх от непознатото.

- Какво мога да направя за вас?

Гласът беше мек и красиво модулиран. Момичето беше просто красиво. Това, което Мари-Линет не бе успяла да види от върха на хълма беше, че кафявата коса беше с богат отблясък с цвят на кестен, чертите й бяха класически потъмнели, високата фигура беше изящна и стройна.

- Ти си Роуан. - каза тя.

- Откъде знаеш?

Не може да си някой друг, никога не съм виждала някой, който прилича толкова много на дървесен дух.

- Леля ти ми е разказвала за теб. Аз съм Мари-Линет Картър, живея малко по нагоре по пътя КаЬпе!а. Вероятно си видяла къщата по пътя до тук.

Роуан изглеждаше уклончиво. Имаше такова мило, сериозно лице, и кожа, която приличаше на белите листенца на орхидея, Мари-Линет си помисли абстрактно. Тя каза:

- Е, просто исках да ви поздравя за добре дошли в квартала, да кажа здравей, да видя дали се нуждаете от нещо.

Роуан изглеждаше по-малко сериозна, тя почти се усмихна, а кафявите й очи станаха по-приветливи.

- Колко мило от твоя страна. Наистина. Почти ми се иска да се нуждаехме от нещо... но всъщност сме добре.

Мари-Линет осъзна, че с максимални учтивост и добри маниери, Роуан затваряше разговора. Бързо тя се хвърли на друга тема.

- Вие сте три момичета, нали? Ще ходите ли на училище тук?

- Сестрите ми ще ходят.

- Това е чудесно. Мога да ги разведа. Тази година ще съм една от старшите ученици.

- Друга тема, бързо, Мари-Линет си помисли. - Е, харесва ли ви Бриар Крийк? Може би е по-тихо отколкото сте свикнали.

- О, оттам, където идваме, също беше тихо. - каза Роуан. - Но направо обикнахме мястото, прекрасно е. Дърветата, малките животинки... - тя се спря.

- Да, тези сладки малки животинки. - каза Мари-Линет. Минавай на въпроса, вътрешният й глас и казваше. Езикът и небцето й бяха изсъхнали. Най-сетне тя каза, - Е-е, ъм, как е леля ви сега?

- Тя е... добре.

Моментното колебание беше всичко, откоето Мари-Линет се нуждаеше. Старите й подозрения, старата й паника, се появиха веднага. Карайки я да се чувства умна и студена, като нож направен от лед.

Тя се чу да казва с уверен, почти весел глас:

- Е, може ли да поговоря с нея за минута? Ще имаш ли нещо против? Просто имам нещо важно, което да й кажа... - тя направи крачка напред, сякаш да престъпи прага.

Роуан продължаваше да блокира вратата.

- О, съжалявам. Но... е, това не е възможно точно сега.

- О, да не би да има главоболие? И преди съм я виждала в легло. - Мари-Линет се засмя леко.

- Не, не е главоболие. - Роуан проговори нежно, предпазливо. - Истината е, че тя ще отсъства няколко дни.

- Отсъства?

- Знам. - Роуан направи малка гримаса, показваща, че смята това за странно. - Тя просто реши да замине за няколко дни. Малка ваканция.

- Но... Божичко, а вие момичета тъкмо пристигнахте... - гласът на Мари-Линет беше чувствителен.

- Е, виждаш ли, тя знаеше, че ще се грижим за къщата вместо нея. Затова изчака докато дойдем.

- Но... Божичко. - Мари-Линет каза отново. Тя почувства буца в гърлото си. - Къде... тя къде отиде?

- На север, някъде по крайбрежието. Не съм сигурна за името на града.

- Но... - гласът на Мари-Линет отслабна. Назад, вътрешният й глас я предупреди.

Сега беше времето да е учтива, да бъде предпазлива. Да пита още щеше да покаже на това момиче, че Мари-Линет знае, че нещо не беше наред с историята. И след като нещо не беше наред, това момиче можеше да е опасно...

Беше трудно да се повярва, гледайки милото, сериозно лице на Роуан. Тя не изглеждаше опасна. Но тогава Мари-Линет забеляза още нещо. Роуан беше боса.

Краката й бяха същия кремаво-блед цвят, като останалата част от нея, но мускулести.

Нещо в тях, начина, по който бяха застанали или празните места между пръстите, накара Мари-Линет да види тези крака бягащи. В дива, примитивна скорост.

Когато погледна нагоре, имаше друго момиче, което вървеше към Роуан. Онова със тъмната златна коса. Кожата й беше млечна вместо с цвят на орхидея, а очите й бяха жълти.

- Това е Кастрел. - Роуан каза.

- Да. - Мари-Линет каза. Тя осъзна, че зяпа. И осъзна, в момента след това, че тя беше изплашена. Всичко в Кастрел я караше да мисли за диви, примитивни моменти. Момичето вървеше така сякаш летеше.

- Какво става? - Кастрел каза.

- Това е Мари-Линет. - каза Роуан, с приятен глас. - Тя живее надолу по пътя. Дошла е да види леля Опал.

- Всъщност само да видя дали имате нужда от нещо. - Мари-Линет се намеси бързо.

- Ние сме нещо като единствените ви съседи. - шанс на стратегията, мислеше си тя. За - лице. Гледайки Кастрел, тя вярваше в опасността. Сега всичко, което искаше, беше тези момичета да не разберат какво знае тя.

- Ти си приятелка на леля Опал? - Кастрел каза елегантно. Жълтите й очи огледаха Мари-Линет, първо нагоре, после надолу.

- Да, идвам понякога, да помогна с... - О, Господи, не казвай градината. - ...козите. Ъм, предполагам, че ви е казала, че трябва да се доят на всеки дванадесет часа.