Дъщерите на мрака

Какво от това, голяма работа, разкарай се.

- Не си тръгвай, все още! - извика Клаудия. - Ела тук и поговори още няколко минути.

Не. Мари-Линет знаеше че това е детинска и глупава реакция, но не можеше да се спре. Тя бутна бутилката с кайсиев сок в бутилката с минерална вода.

- Ела да се срещнеш с племенника на г-жа Бърдок. - каза Клаудия.

Мари-Линет замръзна.

Тя стоя в студения въздух излизащ от хладилника, гледайки втренчено към датчика на температурата без да го вижда. След това тя остави бутилката със сок на мястото й. Хвана една Кола без да я вижда.

Какъв племенник? Не си спомням да съм чула нещо за племенник.

Макар че, тя никога не беше чувала много за плетениците на г-жа Бърдок, не й преди да решат, да дойдат тук. Г-жа Би просто не говореше много за семейството си.

Значи той й е племенник... затова пита за нея. Но знае ли? С момичетата ли работи? Или е тръгнал след тях? Или...

Напълно объркана, тя влезе в хола.

- Мари-Линет, това е Аш. Той е тук, за да посети леля си и сестрите си. - Клаудия каза. - Аш, това е Мари-Линет. Тази, която е толкова добра приятелка с леля ти.

Аш се изправи, с едно прекрасно, лениво движение. Точно като котка, включително и протягането по средата.

- Здравей!

Той предложи ръка. Мари-Линет я докосна с изстудените си пръсти от Колата, погледна нагоре към лицето му и каза: - Здрасти!

Само че не стана така.

Стана така: Мари-Линет гледаше към килима, когато влезе в стаята, което и даде възможност да огледа добре тенис обувките му №ке и разкъсаните на коленете му дънки. Когато той се изправи, тя погледна към тениската му, която имаше стандартен дизайн - черно цвете на бял фон. Вероятно емблема на някаква рок група. И когато тя видя ръката му да се доближава до нея, тя се протегна автоматично, промърмори поздрав и погледна към лицето му, точно когато го докосна. И това беше частта, която беше трудна за обяснение.

Контакт. Нещо се случи.

Хей, познавам ли те?

Не. Това беше проблема. Тя не го познаваше, но чувстваше сякаш трябва. Също така чувстваше ,сякаш някой е докоснал гръбнака й с наелектризирана жица. Беше много неприятно. Стаята стана светло розова. Гърлото й се поду и тя можеше да усети сърцебиенето си там. Също неприятно. Но някак си, когато събереш всичко заедно, правеше едно леко виене на свят, каквото...

Каквото чувстваше когато гледаше към ^а§ооп №Ьи1а. Или си представяше галактики събрани в полезрението й, големи и по-големи, докато размерът не загубеше значение и се чувстваш така сякаш пропадаш.

Тя падаше, сега. Не можеше да види нищо друго освен очите му. И тези очи бяха странни, подобни на призми, променящи цвета си като звезда гледана през тежка атмосфера. Сега сини, сега златни, сега виолетови.

О, не искам да съм тук. Моля те, не искам.

- Толкова е хубаво да видим ново лице наоколо, нали? Много ни е скучно сами. - каза Клаудия, с напълно нормален и малко развълнуван глас. Мари-Линет излезе от транса си, и тя реагира така сякаш Аш й беше подал мангуста, а не ръката си. Тя отскочи назад, гледайки където и да е освен към него. Имаше чувството, че е спасена от падане в минна шахта.

- Добре. - Клаудия каза със сладкия си акцент. - Хмм... - тя въртеше един тъмен къдрав кичур от косата си, нещо което правеше, когато беше много нервна. - Може би, Вие вече се познавате!?

Мълчание.

Трябва да кажа нещо, Мари-Линет си помисли замаяно, гледайки към камината.

Държа се налудничаво и излагам Клаудия.

Но какво беше станало току що?

Няма значение. После ще се безпокоя. Тя преглътна, сложи усмивка на лицето си и каза: - Е, колко време ще останеш в града?

Грешката й беше, че тогава го погледна. И всички стана отново. Не толкова силно колкото преди, може би, защото тя не го докосваше. Но електрическия шок беше същия. И той приличаше на котка, която е била ударена от ток. Нервен. Недоволен. Удивен.

Е, поне беше буден, Мари-Линет си помисли. Той и Мари-Линет се гледаха за известно време, докато стаята се въртеше и стана розова.

- Кой си ти? - Мари-Линет каза, забравила всякакви норми на учтивост.

- Коя си ти? - каза той, с точно същия тон.

Двамата се изгледаха взаимно.

Клаудия правеше тихи звуци с езика си, за да изчисти гърлото си от доматения сок. Мари-Линет чувстваше някакво далечно съжаление за нея, но не можеше да й обърне внимание. Цялото съзнание на Мари-Линет беше фокусирано върху момчето пред нея, върху това да му се противопостави, да го блокира. Върху това да се отърве от това странно чувство, сякаш тя беше едно от две парчета пъзел, които бяха събрани заедно.

- Виж сега... - тя започна напрегнато, и точно в същия момент той започна рязко:

- Виж...

И двамата спряха и се погледнаха отново. Тогава Мари-Линет успя да отмести погледа си. Нещо я теглеше в съзнанието й...

- Аш. - каза тя, взимайки се в ръце. - Аш, г-жа Бърдок, каза нещо за теб... нещо за момче на име Аш. Не знаех, че говори за племенника си.

- Пра-племенник. - Аш каза, гласът му не беше много стабилен. - Какво каза тя?

- Тя каза, че си бил малко лошо момче, и че вероятно като пораснеш ще станеш още по-зле.