Дъщерите на мрака

- Но може би ако ти беше - като нас, може да измислим нещо. Мога да върна момичетата на острова, и след няколко месеца да ги измъкна отново. Ще отидем някъде където никой няма да ни познава. Никой няма да разбере, че има нещо нередно с теб. Момичетата ще бъдат свободни, затова няма причина а не са щастливи. Брат ти също може да дойде.

Мари-Линет се обърна бавно. Тя огледа Аш. Слънцето изкарваше топлите тонове на косата му, карайки я да е блещукащо руса, някъде между косата на Джейд и тази на Кастрел. Очите му бяха тъмни, някакъв много тъмен тон. Той стоеше висок и елегантен както винаги, но едната му ръка беше в джоба и изражението му беше мрачно.

- Не се мръщи, ще си направиш бръчки. - каза тя.

- За Бога, не ме гледай от високо! - изкрещя той. Мари-Линет се стресна. Ами. Добре.

- Мисля. - каза тя, по-предпазливо, но подчертано, за да му покаже че тя беше тази с правото да е разстроена. - Че ти предлагаш да ме превърнеш във вампир.

Ъгълчето на устата на Аш се изви. Той сложи и другата си ръка в джоба и погледна настрани.

- Това е главната идея, да.

- За да може сестрите ти да са щастливи.

- За да не те убие някой като Куин.

- Но Нощните Хора няма ли да ме убият, задето си ме променил?

- Само ако те открият. - Аш каза дивашки. - И ако можем да те измъкнем от тук незабелязано, те няма. Както и да е, като вампир ще имаш по-добър шанс да се защитиш.

- Значи трябва да стана вампир и да оставя всичко което обичам, за да могат сестрите ти да са щастливи.

Аш само зяпна ядосано в покрива на сградата на съседната улица.

- Забрави.

- Повярвай ми, дори не се бях замислила.

- Хубаво. - той продължи да гледа. Изведнъж, Мари-Линет беше обзета от ужасното чувство, че очите му са насълзени.

И аз плаках, не знам колко пъти през последните два дни, а преди само плачех, когато звездите бяха толкова красиви, че чак болеше. Нещо не е наред с мен. Вече не знам коя съм. И изглежда че нещо не беше наред и с Аш.

- Аш...

Той не я погледна. Челюстта му беше стегната.

Проблемът беше, че нямаше правилен отговор, Мари-Линет си помисли.

- Съжалявам. - тя каза дрезгаво, опитвайки се да разкара странното чувство, което внезапно я беше обладало. - Просто всичко стана толкова... странно. Никога не съм молила за нещо подобно. - тя преглътна. - Предполагам, че и ти никога не си го искал. Първо сестрите ти да избягат... и след това мен. Каква шега само?

- Да. - той вече не гледаше в далечината. - Виж... Мога да ти кажа. Не съм молил за това, и ако миналата седмица някой ми беше казал, че ще бъда... замесен... с човек, щях да му изтръгна главата. Имам предвид, след като се насмея хубаво. Но. - той спря. Това изглежда беше края на признанието му: но. Естествено, нямаше нужда да казва повече. Мари-Линет кръстоса ръцете си пред гърдите си, зяпайки начупено парче стъкло на земята и опитвайки се да мисли за други фрази които започваха с „в”. Освен очевидните. Тя не можеше да измисли никакви.

Тя устоя на импулса да ритне стъклото с крака си.

- Аз ще влияя лошо на сестрите ти.

- Казах това за да те защитя. Да се опитвам да те защитя.

- Мога сама да се пазя.

- Забелязах. - каза той сухо. - Помага ли ти?

- Ти да забележиш? Не, защото наистина не си вярваш. Винаги мислиш, че съм по-слаба от теб, мека... дори и да не го казваш, знам че си го мислиш.

Аш изведнъж изглеждаше лукаво. Очите му бяха зелени като цветята кукуряк.

- Ако беше вампир, няма да си по-слаба. - каза той. - Също така, щеше наистина да знаеш какво си мисля. -той протегна ръката си. - Искаш ли да опиташ?

Мари-Линет каза рязко:

- По-добре да се връщаме. Ще си помислят, че сме се убили взаимно.

- Остави ги да си мислят. - Аш каза, ръката му остана на мястото, но Мари-Линет само поклати глава и тръгна.

Тя беше изплашена. Каквото ид а правеше с Аш, навлизаше прекалено навътре. И тя се чудеше каква част от разговора им са чули другите.

Когато тя зави на ъгъла, очите и моментално се преместиха към Джеръми. Той стоеше с Кастрел до колонката за бензин. Те стояха заедно и само за момент Мари-Линет почувства нещо като изненада.

След това вътрешния й глас се обади, Луда ли си? Не можеш да го ревнуваш, докато се тревожиш дали той те ревнува, и през това време да се тревожиш какво да правиш със сродната си душа... Ще можеш да правиш това, ако Кастрел и Джеръми се харесваха.

- Не ме интересува. Не мога да чакам повече. - Джейд казваше на Роуан. - Отивам да го намеря.

- Тя мисли, че Тайги се е върнал вкъщи. - Роуан каза, виждайки Мари-Линет. Аш се запъти право към Роуан. Кастрел направи същото, Някак си, Мари-Линет остана сама до Джеръми.

Отново, тя не знаеше протокола. Тя погледна към него... и спря да се чувства неловко. Той е гледаше по тихия си, сдържан начин. Но след това той я зяпна. Той погледна настрани и каза:

- Мари-Линет, внимавай.

- Какво?

- Внимавай. - беше същия тон, който беше използвал и когато я предупреждаваше за Тод и Вик. Мари-Линет насочи погледа си... към Аш.

- Всичко е наред. - Мари-Линет каза. Тя не знаеше как да го обясни. Дори неговите сестри не бяха повярвали, че Аш няма да я нарани. Джеръми изглеждаше мрачен.