Дъщерите на мрака

Пия кръв. Вече съм ловец... така де. Както и да е, пия кръв и ми харесва - може би защото няма вкус на кръв. Не като мед и страх. Имаше странен и магически и стар вкус, като звездите.

Когато Аш нежно я раздели от него, тя ся люшна на краката си.

- По-добре да се връщаме вкъщи. - каза той.

- Защо? Добре съм.

- Ще почва а ти става по-лошо и да отслабваш. И ако ще свършим с това да те превръщам във вампир...

- Ако?

- Добре, когато. Но преди да го направим, трябва да поговорим. Трябва да ти обясня всичко, трябва да разберем детайлите. Трябва да почиваш.

Мари-Линет знаеше, че той е прав. Тя искаше да остане тук, сама с Аш в тъмнината на кедровата гора, но се чувстваше слаба. Уморена. Очевидно беше трудна работа да станеш създание на тъмнината.

Те се насочиха натам, от където бяха дошли. Мари-Линет можеше да усети промяната в себе си - беше по-силно, отколкото когато беше разменяла кръв с момичетата. Те се чувстваше едновременно слаба и свръхчувствителна. Сякаш всяка пора от тялото й беше отворена.

Лунната светлина изглеждаше по-ярка. Тя можеше да види цветове - бледото зелено да листата на дърветата, зловещото лилаво на дивите цветя, които растяха в мъха. И гората вече не беше тиха. Тя можеше да чуе тайнствени звуци като мекото летене на игличките с вятъра, и собствените си стъпки.

Тя дори можеше да души по-добре, помисли си тя. Това място миришеше на кедър, растения, и нещо наистина диво, като нещо от зоологическа градина. И нещо горещо... горящо...

Машина. Пушат запълни ноздрите й. Тя спря и погледна към Аш тревожно.

- Какво е това?

Той също спря.

- Мирише на гума и бензин...

- О, Господи, колата... - Мари-Линет каза. Тя с погледнаха един друг за момент, след това едновременно се затичаха.

Беше колата. Бял пушек се издигаше от капака. Мари-Линет започна да се приближава, но Аш я издърпа отново назад.

- Просто искам да погледна под капака.

- Не. Виж. Там.

Мари-Линет погледна и ахна. Малки езици на пламъци се показваха изпод пушека, ближейки двигателя.

- Клаудия винаги ми е казвала, че това ще се случи. - каза тя мрачно, докато Аш я дърпаше още назад. -Само че мисля, че тя искаше да ми кажа, че ще се случи, когато съм вътре.

- Ще трябва да вървим до вкъщи. - Аш каза. - Освен ако някой не е започнал пожара...

- Няма начин. - Мари-Линет каза.

И това получаваш, за това че водиш момче да най-изолираното място в Орегон, вътрешния й глас каза триумфално.

- Предполагам, че няма да можеш да се превърнеш в прилеп и да долетим до вкъщи. - предложи тя.

- Съжалявам, скъсаха ме на променяне на формата. И няма да те оставя тук сама.

Мари-Линет се чувстваше безразсъдна и опасна и това я направи нетърпелива.

- Мога да се грижа за себе си. - каза тя.

И тогава тоягата се появи и Аш падна в безсъзнание.

Глава шестнадесета

След това нещата се случиха много бързо, и в същото време със забавна скорост.

Мари-Линет усети как някой хвана ръцете й назад. Нещо държеше ръцете й, нещо силно. След това усети впиването на въже в китките си, и чак тогава осъзна какво става. Връзваха я - ще бъда безпомощна - трябва да направя нещо бързо... Тя се бореше, опитвайки се да се измъкне, опитвайки се да рита. Но вече беше прекалено късно. Ръцете й бяха зад гърба й и една част от мозъка й каза, че не се учудва че онези от полицейските шоута им връзваха ръцете зад гърба. Болеше. Раменете й се свиха в агония, докато някой я теглеше назад към дърво.

- Спри да се бориш. - чу се ръмжащ глас. Хриплив, изкривен глас, който тя не разпозна. Тя се опита да види кой беше, но дървото й пречеше. - Ако се успокоиш, няма да боли.

Мари-Линет продължи да се бори, но нямаше значение. Тя можеше да усети твърдата кора на дървото срещу ръцете си и гърба, и сега, тя не можеше да се движи.

О, Господи, о, Господи - не мога да се измъкна. Вече отслабнах от това, което Аш и аз правихме, а сега не мога да се движа въобще.

Тогава спри да се паникьосваш и мисли, вътрешния й глас се обади рязко. Използвай мозъка си, вместо да се панираш.

Мари-Линет спря да се бори. Тя се задъха и се опита да контролира ужаса си.

- Казах ти. Боли само, когато се бориш. Много неща са подобни. - гласът каза.

Мари-Линет изви главата си и видя кой беше. Сърцето й пропусна удар. Тя не трябваше да се изненадва, но тя беше изненадана и много разочарована.

- О, Джеръми. - прошепна тя.

Само че беше различен Джеръми, от този който тя познаваше. Лицето му беше същото, косата, дрехите -но имаше нещо странно в нещо, нещо силно и плашещо и... неразпознаемо. Очите му бяха нечовешки и плоски, като на акула.

- Не искам да те нараня. - той каза със странния си глас. - Само те вързах, защото не исках да се месиш. Съзнанието на Мари-Линет мислеше за различни неща в едно и също време. Едва част казваше, Господи, той се опитва да се държи приятелски, и друга част казваше, Да се меся в какво? и трета част само продължаваше да повтаря Аш.