Дъщерите на мрака

Тя погледна към Аш. Той лежеше неподвижно, и прекрасните нови очи на Мари-Линет можеха да виждат цветове на лунната светлина, тя видя че русата му коса бавно се напояваше с кръв. На земята до него лежеше тояга направена от тисово дърво - направена от твърдо жълто дърво. Тя не се учудваше, че той беше в безсъзнание.

Но ако кърви, значи не е мъртъв - о, Господи, моля те, не може да мъртъв - Роуан каза че само промушване и горене убива вампирите...

- Трябва да се погрижа за него. - Джеръми каза. - И тогава ще те пусна, обещавам. След като обясня всичко, ще разбереш.

Мари-Линет погледна нагоре от Аш, към непознатия с лицето на Джеръми. С шок, тя осъзна какво имаше предвид с „да се погрижа”. Три думи, които бяха просто част от живота на ловец и върколак.

Ами, сега знам за върколаците. Те са убийци и аз бях права. Бях права, а Роуан грешеше.

- Ще отнеме само минута. - Джеръми каза, и устните му се изтеглиха назад.

Сърцето на Мари-Линет изглеждаше че блъскаше с все сила в гърдите й. Защото устните му бяха много по-назад, отколкото биха могли да бъдат на нормално човешко същество. Тя можеше да види венците му, бяло-розови. И тя можеше да види, защо гласа му не звучеше като неговия, беше заради зъбите.

Бели зъби на лунната светлина. Зъбите от съня й. Вампирските зъби бяха нищо в сравнение с тези. Резците отпред бяха направени, за разкъсване на плът от плячката, кучешките зъби бяха дълги, а тези зад тях изглежда бяха направени за дъвкане и оглозгване.

Изведнъж Мари-Линет си спомни, нещо което бащата на Вик Кембъл беше казал преди три години. Беше казал, че вълк може да разкъса възрастна крава. Беше се оплаквал, че някой е освободил вълци-кучета и, че те са тръгнали след стадото му... Само че не бяха вълци, Мари-Линет си помисли. Беше Джеръми. Виждах го всеки ден в училище и след това той сигурно се е връщал вкъщи, изглеждайки така. Ловувайки.

Точно сега, докато стоеше над Аш с оголени зъби и повдигащи се гърди, Джеръми изглеждаше напълно, и изцяло луд.

- Но защо? - Мари-Линет попита. - Защо искаш да го нараниш?

Джеръми погледна нагоре, и тя получи още един шок. Очите му бяха различни. Преди тя ги беше видяла плоски и бели срещу тъмнината. Сега те нямаха нищо бяло в тях. Те бяха кафяви с огромни влажни зеници. Очите на животно.

Значи не трябва да е пълнолуние, помисли си тя. Може да се променя, когато иска.

- Не знаеш ли? - каза той. - Никой ли не разбира? Това е моята територия.

Значи беше толкова просто. След всичките им главо блъсканици, спорове и детективска работа. Най-сетне се разбра, че е било нещо основно, като защитаване на територия.

„За ловна зона, е малко.”, беше казала Роуан.

- Те завземаха земята ми. - Джеръми каза. - Моите елени, моите катерици. Нямат никакво право да правят това. Опитах се да ги накарам да си тръгнат, но те не пожелаха. Те останаха и продължаваха на убиват...

Той спря да говори, но нов звук се чу от него. Започна почти недоловимо за Мари-Линет, но дълбокото ръмжане я накара да се ужаси. Беше толкова нечовешко, колкото и опасно - като жужене на пчели. Ръмжане. Той ръмжеше. И беше наистина. Ръмжането което издават животните, когато искат да те накарат да се обърнеш и да избягаш. Звука който издаваше преди да заседне на гърлото...

- Джеръми! - Мари-Линет изкрещя. Тя се хвърли напред, игнорирайки пронизващата болка в раменете си. Но въжето беше здраво. Тя се върна назад.

И Джеръми се хвърли върху Аш, накланяйки се, с глава надолу, като нападаща змия, като хапещо куче, като всяко животно, което убива със зъбите си.

Мари-Линет чу някой да вика „Не!”, и после осъзна, че това е била тя. Тя се бореше с въжето, и можеше да почувства парене и влажност на китките си. Но тя не можеше да се освободи и тя не можеше да спре да вижда какво става пред нея. И през цялото време това изкривено, яростно ръмжане отекваше в главата и гърдите на Мари-Линет.

Тогава нещата станаха студени и скъпи. Някоя част от Мари-Линет, която беше по-силна от паниката я завладя. Тя се откъсна и сякаш гледаше цялата сцена от пътя: колата, която все още гореше, пращайки облаци от бял пушек, всеки пък когато вятърът духваше в правилната посока; неподвижната фигура на Аш, лежащ върху игличките; размазаните и ръмжащи движения на Джеръми.

- Джеръми! - каза тя, и гърлото я заболя, но гласа й беше спокоен и настояващ. - Джеръми, преди да направиш това, не искаш ли да разбера? Каза ми, че това искаш. Джеръми, помогни ми да разбера.

За една дълга секунда, тя си помисли че няма да се получи. Че дори не може да я чуе. Но тогава главата му се подигна. Тя видя лицето му, тя видя кръвта по брадичката му.

Не викай, не викай, Мари-Линет си заповяда. Не показвай шок. Трябва да го накараш да говори, дръж го далеч от Аш.

Зад гърба й, ръцете й работеха автоматично, сякаш опитването да се измъкне от въжета беше, нещо което тя беше свикнала да прави. Влажността й помагаше. Тя можеше да усети как въжетата се изплъзват бавно.