Смехът е нектар, който блика право от душата. Той няма връзка с обстоятелствата. Когато се смеем, докосваме своята вътрешна светлина. Смехът е свобода от мислещия ум, безценни мигове на спонтанна медитация, в която се изпълваме с неизразима живост и се пренасяме в спомена за единството с всичко живо, преди да е било започнало обучението ни в „нормалност“. Когато се смеем от сърце, до нас достига шепотът на вътрешния дух, уверяващ ни, че можем да си върнем радостта, да се върнем към първоначалната си същност, направена по подобие на Духа, и съзнателно да творим, да рисуваме живота си.
Освен това е много здравословно да можете да се смеете на себе си. Ако ви е трудно, попитайте свои приятели на какво се смеят във ваше отсъствие. Това не означава, че са двулични, тъй като в повечето случаи заради тези ваши качества те ви обичат още повече. Ако са честни, ще ви кажат и така ще ви дадат възможност да се посмеете на себе си.
Наскоро съпругата ми Рики шеговито коментираше начина ми на говорене, заявявайки, че съм кошмарът на всеки журналист. После започна да имитира лудото ми жестикулиране и движение по подиума, докато говоря.
Тичаш насам и натам, скачаш, танцуваш. Хората дори заплашиха, че ще начертаят кръг, от който да не излизаш!
Някой, който истински ни обича, ще ни помогне да се посмеем добронамерено на себе си и да се отърсим от строгото придържане към представата за собствената си важност. Освен това имаме възможност да разберем на кои аспекти все още им липсва изтънченост, къде тепърва предстои да разгърнем потенциала си. Чувството за хумор е началото на мъдростта, а мъдростта ни води към Реалността.
Реалност с главно „Р“
Да се пробудим означава да осъзнаем реалното — не реалистичното, а реалното с главно „Р“. Това е вечната, неосезаема, невъобразима Цялост, стояла скрита под тежестта на незнанието ни за нашата истинска същност.
За голямо съжаление на запад хората израстват в сянката на невярната концепция, че са грешни по рождение — внушение, донесло на човечеството само страдания. Няма такова нещо като първороден „грях“; има просто невежество и действие от състояние на непознаване на истинската ни природа, тоест илюзорно усещане за отделеност от Източника. В своята същност ние нямаме недостатъци — та нали сме пълноправни изражения на необятната красота, сътворени по образ и подобие на Духа, на неговата цялост?
На изток пък хората са обременени от вярата в кармата. Според нейния закон това, което дадем на света, ни се връща — с други думи, „Каквото повикало, такова се обадило“. Кармата не определя съдбата ни — тя може единствено да даде отправната точка. Това, което определя съдбата ни, са нагласата и характерът, на които придаваме форма с всяко взето решение и направен избор. Нагласата оформя характера ни, а той дава посока на съдбата ни — ето защо, независимо какви грешки сме допуснали, няма нужда да отдаваме силата си, вярвайки, че страданията ни в този живот са последствие от прегрешения в минали въплъщения. В процеса на израстване съдбата ни се променя, защото тя е динамичен, енергиен поток.
От конкретизиране към духовна проницателност
По своя духовен път съм открил, че във възприемането на реалността ние хората минаваме през четири етапа. Първият и най-елементарен е нивото, на което конкретизираме необятното. Например ако кажа думата „Бог“, в ума ви може би ще се появи образ на седящ на трон мъж с дълга бяла брада. Дори да не стигнете до толкова конкретна картина, все пак присъства усещането за сила, която ви съди, като наблюдава всяко ваше движение, чете всяка мисъл и заканително размахва невидим пръст към вас. Точно от тази представа идва болезненото чувство за вина и срам, за терзание и смущение от това, което сте — на свой ред раждащо синдрома „Ако наистина ме познаваха, щяха…“. Вината обаче не е изцяло в нас — още от деца сме били научени да мислим по подобен ограничаващ начин, който стимулира чувството за срам. Това е дело на религията, не на духовността. Религията е изградена от конкретни догми, докато духовността е директното осъзнаване на Реалността.