Душегубеца

Всъщност Фрогмор не беше планирал да тръгва по този път. Отначало го беше водил гневът, а после… после вече беше станало твърде късно да се върне.

Той прибра съкровищата си в кожената торбичка.

Някои хора сигурно биха му се присмели, че е пътувал седмици наред за нещо толкова дребно. От друга страна, това нямаше да е необходимо, ако Сен Клер не го следваше по петите като някоя хрътка. Всъщност нещата невинаги бяха стояли така. Отначало йезуитът се беше представил за негов приятел и за известно време Фрогмор беше гледал на него като на свой син. Разбира се, магьосникът беше имал последователи и преди, но Сен Клер беше различен — той притежаваше дарби, умът му сечеше като бръснач, а и в компанията му винаги беше толкова забавно! Истината излезе наяве едва след като магьосникът се опита да го привлече на страната, която самият той беше избрал. Тогава се оказа, че Сен Клер е шпионин и че е твърдо решен да го унищожи.

Фрогмор се взря в светлината, която струеше от маслената лампа. Ами онази жестока схватка между двамата под палещото италианско слънце? Тогава магьосникът наистина беше побеснял и беше хвърлил доскорошния си довереник в онази урва. Кой човек би могъл да оцелее след такова падане?! Едва по-късно Фрогмор беше научил, че Сен Клер е йезуит; католически свещеник. Магьосникът се усмихна мрачно. Рядко му се случваше да го измамят и все пак…

— Само след година! — прошепна той.

Само след година Сен Клер се беше появил и отново беше надушил следите му.

Фрогмор се изкачи обратно по стълбите и затвори вратата на мазето зад гърба си. После угаси маслената лампа с ботуша си и излезе в градината. Там обаче беше пълно с войници и стрелци от царската стража, които му бяха препречили пътя и стояха пред него като мълчалива стена от стомана. Пред тях бяха застанали трима опричници със саби в ръце и черни маски на лицата. Магьосникът посегна към меча си.

— Добре дошли в Москва, мастър Фрогмор!

Опричникът в средата пристъпи напред и свали маската си. Гладко избръснатото му лице беше младежко, почти момичешко, а черната му коса беше ниско остригана.

— Тук сме по заповед на негово височество Иван, Божи наместник на земята, княз на Москва и цар на Русия. Имайте предвид, че ако извадите този меч, веднага ще паднете мъртъв, но ако го оставите в ножницата му, ще ви приемем като приятел на царя.

Магьосникът свали шапката си и подигравателно се поклони.

— Винаги съм бил верен поданик на негово височество — усмихна се той.

— Чудесно! — опричникът му направи знак да се приближи. — А сега да вървим! Царят ни чака!

— Добър човек! — заяви Сен Клер.

Ребека, която стоеше на скования от лед кей в пристанището на Вароди, мълчаливо се съгласи. Корабът, който ги беше докарал дотук, бавно се обърна, стараейки се да избягва буците лед, които въпреки пролетното слънце все още се носеха по водата. Фогел ги поздрави с оръдеен салют и в небето се издигна струйка дим. После главното платно беше свалено и „Розата от Любек“, както се беше зарекъл капитанът, отплава от северното пристанище на Русия възможно най-бързо. Ребека почувства как коленете й омекват и приседна върху багажа им, струпан в кишата. Девойката се хвана за корема и се загледа в Сен Клер и Купър, които се разправяха с пристанищните служители, облечени в мърляви мантии и нахлупили на главите си кожени шапки. Щом чу звъна на монети, един от тях промърмори нещо, след което щракна с пръсти. Някакъв чиновник с провесена на врата дъска моментално пристъпи напред. Необходимите документи веднага бяха издадени и подпечатани, след което пристанищните служители си тръгнаха.

После Сен Клер се спазари с някакви дрипльовци да пренесат багажа им и се приближи към Ребека.

— Както каза мастър Фогел — докладва йезуитът, — в Русия се влиза лесно, но трудно се излиза — той приклекна до девойката. — Добре ли си?

— Краката не ме държат — простена Ребека, държейки се за корема. — Ти обаче явно нямаш проблеми…

— Возил съм се на кораби и преди — усмихна се Сен Клер. — Мисля, че същото важи и за Купър.

Девойката погледна към човека на Юда. Около него се беше събрала цяла тълпа парцаливи дечурлига, които се взираха с любопитство в снежнобялата му коса.

— Пътувахме цял месец — въздъхна Ребека.

Тя огледа схлупените дървени къщурки и покритите с киша улички наоколо и забеляза, че на всеки вход е окачена по една грубо издялана икона. Вместо с дърво и стъкло вратите и прозорците бяха покрити с еленова кожа. Пред много от хижите къкреха котли с китова мас и солената пара, която се вдигаше от тях, се стелеше в мразовития въздух като мъгла. Из нея се движеха множество мъжки и женски фигури. Мъжете бяха облечени в ризи без яки, широки панталони и цветни кафтани, в които бяха затъкнати ножове и лъжици. Жените пък носеха излинели рокли, над които бяха наметнали шалове или пелерини.