Душегубеца

Ребека се съгласи със Сен Клер, въпреки че липсата на общуване определено засилваше чувството й за нереалност. Пък и как можеше да повярва, че тя — една обикновената кръчмарска слугиня от Дънмоу — в момента плава през мразовитото море към някаква страна на другия край на света?! Спътниците й също бяха доста странни — потаен йезуитски свещеник и човек на Юда, сключили примирие, за да заловят великия магьосник, убил баща й…

В този момент отвън се чу протяжен вълчи вой и Ребека се стресна. Тя се приближи до малкото прозорче и дръпна еленовата кожа, с която беше покрито. Струята студен въздух, която нахлу в стаята, я накара да потрепери. В далечината се виждаха светлини, долитаха и някакви развеселени гласове — явно в другия край на селото се вихреше гуляй. По улицата пред кръчмата притичваха някакви тъмни силуети — може би кучета или пък вълци от близката гора. Ребека спусна еленовата кожа обратно върху прозореца и се върна в леглото. После си спомни за баща си и за топлината в „Сребърният дракон“.

— Дано Бог ми прости — каза си тя, — но паметта на баща ми не е единствената причина да дойда тук.

Естествено, девойката искаше справедливостта да възтържествува, но имаше и още нещо… Тя си спомни думите на Сен Клер, че тя е избраната, и се зачуди защо толкова лесно се беше съгласила да тръгне с него.

— Просто трябваше да дойда — прошепна тя в мрака.

Да, точно така! Изведнъж девойката изпита непогрешимото усещане, че това е предназначението на живота й. Предишното й съществуване, особено след смъртта на майка й, не беше представлявало нищо повече от едно дълго чакане, но ето че това чакане най-после беше свършило. Какво ли следваше сега? В стаята отново долетя вълчи вой. Ребека се уви по-плътно в завивките си и си напомни, че някъде в мрака отвън Фрогмор също чака.

15.

Късно на следващата сутрин, когато кръчмата вече се беше опразнила, Сен Клер доведе Купър в стаята на Ребека. Девойката беше спала до късно и се беше събудила премръзнала от студ. После беше погълнала купа варено просо в козе мляко, парче корав ръжен хляб и някаква парлива напитка, от която — за забавление на слугинята, която се навърташе наоколо — й се преплетоха краката.

След това Ребека се беше върнала в стаята си, а Сен Клер и Купър бяха излезли, за да наемат шейни и водачи, които да ги закарат в Москва. В момента, в който спътниците й се върнаха и прекрачиха прага й, Ребека разбра, че са се карали. Явно с примирието между двамата мъже, наложено им от обстоятелствата на борда на „Розата от Любек“, беше свършено. Девойката си представи постоянните конфликти, които неминуемо щяха да избухват оттук нататък, и сърцето й се сви. От друга страна, беше съвсем ясно, че ще стане така. В крайна сметка, Купър беше човек на Юда, а Сен Клер — йезуит. Нямаше как тези двама заклети врагове да се помирят само защото преследват един и същи човек. Освен това Купър така и не беше дал обяснение за внезапната промяна в отношението си, а пък Сен Клер беше приел да пътуват заедно единствено под натиска на обстоятелствата.

— Карали сте се, нали?

— А, не — отвърна небрежно Купър, сядайки на пода и облягайки се на стената, след което свали шапката си и се заигра с нея. — Разхождахме се хванати под ръка из пристанището и зяпахме рибарските лодки…

— Казах на Купър, че искам да се разделим — заяви Сен Клер.

— Но защо? — наведе се напред човекът на Юда. — Много добре знаеш, че в тази страна ти имаш предимство пред мен. За разлика от теб аз не мога да се ориентирам тук. Не познавам нито езика, нито обичаите на руснаците.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се качиш на онзи кораб!

— Така и сторих, йезуите. Все едно, връщане назад няма! Ако си тръгна сега, ме чака или смърт на бесилката, или живот като беглец. Мастър Уолсингам никога не забравя.

— Защо дойде тогава? Защо не си стоя мирно, ами ти трябваше да се забъркваш с нас? О, знам какво ще ми кажеш — йезуитът разкопча портупея си и заплашително го хвърли на пода между себе си и Купър. — Че искаш да пипнеш Фрогмор толкова, колкото и аз. Да, но ти си човек на Юда! Работата ти е да залавяш хората като мен и да ги предаваш в ръцете на палачите. Откъде да знам, че не играеш някоя от игрите на Уолсингам? Как мога да съм сигурен, че не ти е заповядано да се сближиш с мен, а после, след като заловим Фрогмор, да ме плениш и да ме заведеш при любимата си кралица в Лондон?

— А случайно да си забелязал, че се намираме на другия край на света? Как според теб мога да направя всичко това тук?