Двойната звезда

Лида Мей лежеше в койката му под дъба и той едва не извика: „Как смееш!“ — усетил посегателството й върху свободата му — тая илюзорна, разбира се, свобода извън стените на звездолета. Но тя обърна към него присвити от напрежението очи и той се усмихна снизходително. Милата, отново бе подхванала половинвековната си битка против Зина; не прекратяваше тази битка дори и когато се пържеха по планетите в звездната система на Барнарл. Там обаче я водеше с присъщото си коварно спокойствие, затова сега му се стори смешна. И досадно му стана, че отново ще трябва да й обяснява нещо, което не подлежеше на обяснение. И обидно, загдето тази храбра жена изглеждаше жалка и смешна. Чак сега прогледна и за облеклото й — същото, което носеше на кораба. Не бе се нахвърлила като колежките си върху съвременната мода с чудодейните й козметични средства. Другите жени се отправиха на Земята, млади и красиви, сякаш отиваха да устройват модно ревю на своите потомци. Лида Мей остана да споделя лудите му разходки из тукашния парк. Също ли се боеше от геройството си? Но нали тъкмо това целяха психолозите и козметиците — да не прилича геройството им на музейно, да се превърнат в днешни хора.

Тя продължи да лежи в жалко-смешното си очакване и той все пак подвикна:

— Да ги нямаме такива! — прозвуча като изпъждане и Нилс се поправи, но не излезе по-весело. — За дъба държа. Койката можеш да вземеш, щом ги харесва, но дъба не си давам.

Лида разтърка бузите си с длани, за да им върне кръвта.

— Прощавай, бях задремала, аз… — и скочи от койката, залитна. — Приятно се спи тука.

Не умееше да лъже и отдавна бе се отказала от несръчните си опити да го лъже. Защо държеше непременно да става смешна? Тя заоправя косите си с мъничкото космонавтско гребенче, попита уж разсеяно:

— Какво стана с момичето?

— Настояваш за обяснение ли? Преди малко заяви, че трябвало отново да си имаме тайни, за да станем хора. И си права. Петдесет години в един кораб, без тайни един от друг, това наистина е нечовешко!

Тя прибра гребенчето в джоба си. Заедно с косите бе оправила вече и своето лице.

— Не бързай да хвръкваш, мили Нилс! Ако ми разрешиш да настоявам за нещо, то ще е да не се чувствуваш виновен. И да слезеш със Зина.

Той подсвирна шеговито, но смайването му си беше смайване.

— Изпъди я, нали, глупако? Изпъди ли я? Бягай веднага да я настигнеш!

— Слушай — кипна той, но се запъна да плюе, защото проклетите косми пак влязоха в устата му. — Забрави ли решението ни? След завръщането всеки сам да решава съдбата си.

— На кораба го решихме — възрази спокойно Лида. — Тук всичко се оказа по-сложно, отколкото си го представяхме. То е като с Барнард. Толкова века хората знаят, че са две звезди, а продължават да ги наричат Звездата на Барнард.

Почнеше ли да му говори с метафори, той се вбесяваше, защото и след петдесетте години трудно отгатваше истинското им съдържание. И защото храбрият планетолог и бординженер и по този начин се опитваше да воюва с артистичната лекарка Зина.

— Ревнуваш, че всички говорят сега за Нилс Вергов, а теб почти не те споменават? Добре, ей сега ще си обръсна брадата и ще дам изявления за теб!

— Нека не се обиждаме, Нилс! Исках да кажа, че са свързани тия две звезди, колкото и да се напъват да избягат от системата. За решението ни говорех.

Той седна в тревата и облегна тил върху ръба на копката, залюля се като в стол-люлка. Листата над него бяха метално сухи. Разсеяната светлина ги караше да греят в стотици нюанси — от жълто до кафявочервено. В безсезонния климат на Гагаринск само растенията празнуваха своята есен. Бяха още метално неподвижни и той сякаш сега откри, че тук нямаше вятър. Това го потресе: можеше ли да живее дърво без вятър? Живееше! Цяла гора дишаше около него, но само катеричките и птиците създаваха мъничко движение в нея.

— Представяш ли си — рече той. — Това наистина е Зина. Клонингово копие. Пълен идиотизъм! Параноя, чиста параноя! Програмирали я да ме обича, та като се върна…

— Ти трябва да се върнеш, Нилс, трябва най-после да се върнеш — прекъсна го тя с редките си и винаги крайно сдържани изблици на страст. — Тогава може би и аз ще се върна.

— Аз ли ти преча? Двойната звезда, а? Защо ти не се върнеш по-напред?

Очакваше да му отвърне, че се бои той да не направи нещо лошо, като го остави сам, макар Лида трудно да изричаше такива признания. Тя коленичи срещу него, както се коленичи пред огън в полето.

— Не знам дали си бил щастлив с мен в Космоса, но на Земята няма да бъдеш! Иди, Нилс, опитай! Виж колко е красива и млада, сигурно е на годините, когато заминахме, нали? Добре го е измислила Зина.

— Ти си невероятна!

— Страх ли те е? От младостта й ли те е страх — върна му тя същата доза ирония. — Не бой се, още си мъж, и то добър мъж!

— Аз не те ли бих веднъж? Май че преди да влезем в орбитата на…

Тя прихна весело:

— Май че и аз не ти останах длъжна тогава. Хубав бой стана, помниш ли?