Двойната звезда

— Мъртви сме, Лида, мумии, музейни чучела!

— Ти не си, теб те дочакаха. И вече си й простил.

— Лошо е, че не разрешаваха да си имаме дете!

Тя престана да милва брадата му. Устата й се втвърди, сви се, за да преглътне нещо. Но той и не очакваше думи от нея, заслушан в себе си, където волята му се размърдваше в неясно, безпосочно движение, топло и душно като извивката на шията й. Предпазливо се отдалечи от нея, изправи се. Лида приседна на петите си. Той дълго оглажда измачканата си куртка, мъчейки се да подчини онова движение в себе си. Когато срещна очите й, те му се сториха мъртви.

— Отиваш ли?

— Не там, където ме пращаш. Първо ще махна брадата, после ще питам в Центъра кога излита следващият звездолет. Дано има място.

— Нилс — спря го въпросът й вече на пътечката. — Само за себе си ли ще питаш?

Той издуха космите от устните си.

— Не, само за теб. И ще чакам да видя дали ще избереш Нилс Вергов за партньор.

Второто й подвикване го спря на разклона на алеята.

— Нилс, одеве исках да ти кажа, но ти ме прекъсна. Не сме мъртви, Нилс, ние просто не сме престанали да летим. Това е, което все не можехме да проумеем.

И тя вдигна палеца на дясната си ръка — астро-пилотския знак, с който си събщаваха, че уредите са в ред, че всичко в твоя сектор е спокойно. Но оня неин беззвучен изблик на радостта — много рядък, затова и винаги чаровно изненадващ — бе взривил вече бледото спокойствие на лицето й.

Той също вдигна палеца си.