— Това е малко опасно — казвам му.
— Не е. Мога да преценя.
Вероятно може.
— Внимавай все пак.
След малко, когато се врязваме в един остър завой под няколко надвиснали дървета, той казва „ох“, след малко „ах“ и после „у-у-у“. Някои клони висят така ниско над пътя, че могат да го пернат по главата, ако не внимава.
— Какво има? — Питам аз.
— Толкова е различно.
— Кое?
— Всичко. Досега изобщо не виждах нищо от раменете ти. През клоните на дърветата слънчевите лъчи изписват особени, красиви, фигури върху пътя. Пред очите ми бързо се редува ту тъмно, ту светло. Влизаме в един завой и после излизаме горе на открито под слънцето.
Това е истина. Никога не съм си давал сметка. През цялото време той е виждал само гърба ми.
— Какво виждаш сега?
— Всичко е по-друго.
Пак влизаме в горичка и той пита:
— Не те ли е страх?
— Не, свиква се.
След малко:
— Ще мога ли да имам мотоциклет, когато порасна?
— Ако се грижиш за него.
— Какво трябва да се прави?
— Много неща. Нали гледаш мене.
— Ще ми покажеш ли всичко?
— Разбира се.
— Трудно ли е?
— Не, ако имаш вярна нагласа. Трудното е да си изработиш вярна нагласа.
— О!
След малко забелязвам, че пак е седнал на седалката. После казва:
— Тате?
— Какво?
— Ще мога ли да си изработя вярна нагласа?
— Предполагам. Мисля, че няма да имаш особено трудности.
И така караме напред и напред, през Юкия, Хопленд и Клавърдейл, надолу към царството на виното. Милите по свободния път22
сякаш се леят. Двигателят, пренесъл ни през половината континент, все така си бръмчи, безразличен към всичко освен към собствените си вътрешни сили. Минаваме Асти и Санта Роса, Питълума и Новейтоу по свободната магистрала, която става все по-широка и пълна, гъмжаща от коли и камиони, автобуси, натъпкани с хора, и скоро край пътя се виждат къщи, лодки и водите на залива.Изпитанията, разбира се, нямат край. Съдено е нещастия и беди да има, докато свят светува, но сега се е появило едно чувство, което го нямаше по-рано и което не е само повърхностно, а всепроникващо: