Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Оцелявам главно като се докарвам пред другите. Човек прави това, за да се измъкне. За да се измъкне, човек пресмята какво се очаква от него да каже и го казва с най-голямата оригиналност, на която е способен, с ловкост и искреност и тогава се измъква, ако успее да убеди околните. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, още щях да съм там, но ТОЙ бе верен докрай на онова, в което вярваше. Това е разликата между нас и Крис го знае. Й това е причината понякога да се чувствувам така, сякаш той е истинският, а аз съм призрак.

Движим се по крайбрежието на района Мендочино — диво, красиво и просторно. Хълмовете се обрасли главно с трева, но в подножието на скалите и в падините се гушат ниски храсти, които океанският вятър е скулптирал в странни форми. Минаваме край някакви дървени посивели от времето сгради. В далечината има също такава посивяла от времето фермерска къща. Какво ли земеделие би могло да има тук? На много места оградата е съборена. Сиромашия.

Пътят започва да се спуска от високите скали към плажната ивица. Спирам за почивка. Когато изключвам двигателя, Крис пита:

— Защо спираме тук?

— Уморен съм.

— Да, ама аз не съм. Нека продължим — още го е яд. И мен.

— Иди тогава там на пясъка и тичай в кръг, докато си почина.

— Хайде да продължим — повтаря той, но аз се отдалечавам и не му обръщам внимание. Той сяда на банкета до мотоциклета.

Океанската миризма на гниеща органична материя тук е силна, а и студеният вятър не е особено подходящ за почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.

Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.

И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.

Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.

И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос и той се бори, стреми и стреми към нов отговор… в безкрайно преследване, без да вижда, без да разбира, че въпросите няма да свършат никога. Нещо не достига, той знае това и ще се убие в опитите да го открие.

Заобикаляме с остър завой една надвиснала скала. Океанът се е проснал до безкрая, студен и син, и създава чувство на отчаяние. Хората от брега никога не могат да разберат какво символизира океанът на сухопътните обитатели на вътрешността — какъв велик далечен сън е той, невидян, но скътан в най-съкровените кътчета на подсъзнанието, и когато дойдат при океана и образите, стигащи до съзнанието, се насложат върху съновиденията на подсъзнанието, явява се чувство за поражение, задето са дошли толкова далеч, за да спрат пред една загадка, която ще остане вечно непроницаема. Източникът на всичко.

Доста по-късно влизаме в някакво населено място. Сияйната омара, която изглеждаше така естествена над океана, сега се вижда по улиците. Създава особена атмосфера, едно неясно лъчение, което придава на всичко носталгичен вид, сякаш е спомен от отдавна минали години.

Спираме пред натъпкан ресторант и намираме последната незаета маса до прозорец над блесналата улица. Крис е свел поглед и не говори. Може би по някакъв начин усеща, че не остава много път.

— Не съм гладен — казва.

— Но би могъл да почакаш да се нахраня аз!

— Нека продължим, не съм гладен.

— Да, но аз съм.

— Аз пък не съм. Боли ме стомахът.

Старият симптом.

Изяждам си обяда сред разговорите и дрънченето на чинии и прибори от съседните маси, а през прозореца виждам да преминава мотоциклетист. Имам чувството, че сме стигнали края на света.

Отначало лицето му е безизразно, после там се появява изненада, примесена със страх. Добавям:

— Аз ще продължа сам с мотоциклета и ще се видим след седмица-две. Няма смисъл да те насилвам да продължаваш едно пътуване, което ти е противно.

Сега е мой ред да се изненадам. Изразът му не е на облекчение. Страхът се усилва, той свежда поглед и мълчи. Изглежда загубил равновесие и уплашен. Поглежда ме.

— Къде ще живея?

— Ами сега не би могъл да живееш у дома, защото там има други хора. Можеш да отидеш при баба и дядо.

— Не искам да ходя там.

— Можеш да отидеш при леля си.

— Тя не ме обича. И аз не я обичам.

— Можеш да останеш при другите дядо и баба.

— И там не искам.

Изброявам други възможности, но той клати глава.

— Е, къде тогава?

— Не знам.