Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Сега стените се приближават към него, градът го обсажда отвсякъде и особеният му начин на виждане се превръща в антитеза на онова, в което вярва. Той е цитадела, но не на качеството, а на формата и материята. Материя под форма на листове и винкелова стомана, материя под форма на бетонни трегери и пътни настилки, под форма на тухли, асфалт, авточасти, стари радиоапарати, релси, замразени говеда, които някога са пасли из прериите, форми и материя без качество. Такъв е духът на това място. Сляпо, гигантско, зловещо и безчовечно: видимо в заревото на високите пещи на юг, проникващо през дима на горящи въглища — черна плътна завеса, пронизвана от неоновите реклами „Бира“, „Пица“ и „Автоматично пране“ и непознатите, безсмислени надписи край безсмислени прави улици, завинаги тръгнали към други прави улици.

Да бяха само тухлите и бетонът чисто и просто форми на материята, които не претендират да са нещо друго, той би могъл да оцелее. Но немощният патетичен опит да се постигне качество беше убийствен. Гипсов макет на камина в апартамента, нагласена и очакваща пламък, който никога няма да пламне. Или живият плет пред някой жилищен блок с няколко квадратни метра трева зад него. Няколко квадратни метра след Монтана. Да бяха се отказали от плета и тревата, всичко щеше да е наред. Сега служеше само да привлича вниманието върху онова, което е загубено.

От двете страни на улиците, по които минава, след като излезе от апартамента, той никога няма да съзре нищо през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитат неестествени пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и други средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, рами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки, отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: Господи, тук няма нищо освен мъртъв неон, цимент и тухли.

Чувството за време започва да му изневерява. Понякога мислите му препускат, носят се със скорост, сякаш близка до светлинната. А когато трябва да вземе някакво решение, свързано с всекидневието, струва му се, че минават минути, докато се появи едничка мисъл. Една-единствена мисъл, започва да нараства в съзнанието му, извлечена от нещо, което бе чел в диалога „Федър“

„А какво е написано добре и какво е написано зле — трябва ли да караме Лизий или някой друг поет, или оратор, който някога е писал или ще пише политическо или друго съчинение, метрично или не, поет или прозаик, да ни научи на това?“

А кое е добро, Федър, и кое не е добро, трябва ли да искаме от когото и да било да ни каже тия неща?

Именно това бе казал и той преди месеци в класната стая в Монтана, една мисъл, която Платон и всички диалектици след него са пропуснали, тъй като те всички искат да дефинират доброто и неговата интелектуална връзка с нещата. Но сега той вижда колко се е отдалечил от това. Той върши същите лоши неща. Първоначалната му задача бе да запази качеството недефинирано, но в процеса на борба с диалектиците бе правил изявления и всяко от тях е било тухла в стената на дефиницията, която той сам изгражда около качеството. Всеки път да се развие организирана мисъл около едно недефинирано качество съдържа своето собствено отрицание. Всичко, което е вършел, е било поначало глупашка мисия.

На третия ден завива зад ъгъла на непозната пресечка и изведнъж престава да вижда. Когато зрението се връща, той лежи на тротоара, а край него отминават хора, сякаш го няма там. Изправя се с усилие и жестоко напряга паметта си да си спомни обратния път към апартамента. Мислите му все повече и повече забавят ход. Това е приблизително по времето, когато търсят с Крис продавачите на двуетажни легла за деца. След това не излиза от апартамента.

Взира се в стената, кръстосал крака върху карирано одеяло на пода в спалня без легла. Всички мостове са изгорени. Път назад няма. А вече няма и път напред.

Три дни и три нощи Федър гледа стената на спалнята, мислите му не се движат нито напред, нито назад. Стоят си само на момента. Жена му го пита дали не е болен, а той не отговаря. Разбира какво му казва, но вече не е в състояние да реагира на това. Не само мислите му забавят ход, но и желанията. И намаляват, и намаляват, сякаш масата им става неизчислимо голяма. Така е натежал, толкова е уморен, но сън не го хваща. Има усещането, че е гигант, висок милиони мили. Усеща как се издължава във вселената и става безграничен.