Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Защо? Какво си спомняш?

— Беше забавно.

— Забавно?

— Да — каза той и млъкна. После се обажда: — Помниш ли оня път, когато бяхме тръгнали да търсим легла?

— Това забавно ли беше?

— Разбира се — отвръща той и дълго мълчи. После казва: — Не помниш ли? Накара ме няколко пъти да разпитвам за пътя към къщи… Ти играеше на разни игри с нас. Разправяше ни най-различни работи, излизахме с колата и правехме разни неща, а сега не правиш нищо.

— Напротив, правя.

— Не, не правиш! Само седиш, гледаш и нищо не правиш! — чувам го да плаче отново.

Дъждът отвън се блъска в прозореца на пристъпи и усещам как някакъв огромен товар се стоварва отгоре ми. Плаче за НЕГО. ТОЙ му липсва. Ето какво значи оня сън. В съня…

Много дълго, както ми се струва, продължавам да се вслушвам в пукането на печката, във вятъра и дъжда, който барабани по покрива и прозореца. После дъждът спира и само от време на време по няколко капки падат от дърветата, раздвижени от вятъра.

31

На сутринта вниманието ми е привлечено от зелен гол охлюв на земята. Дълъг е около шест инча, три четвърти от инча широк, почти като гумен и покрит със слуз като някакъв вътрешен животински орган.

Всичко наоколо е подгизнало; студено и мъгливо е, но достатъчно ясно, за да видя, че мотелът, в който сме се настанили, е разположен на склон с трева отпред и ябълкови дървета, а под тях ниски бурени, покрити с роса или просто дъждовни капки, които още не са се изпарили. Виждам още един гол охлюв, Господи, гъмжи от тези плужеци!

Когато Крис излиза, соча му един. Движи се едва-едва — като обикновен охлюв, който лази по листо. Крис не казва нищо.

Напускаме мотела и закусваме в едно селище встрани от главния път, наречено Уийт. Виждам, че все още е замислен. Гледа настрани, блуждае някъде, не му се приказва и аз го оставям на мира.

По-късно в Лиджит виждаме езерце с патици, купуваме бисквитки и им ги хвърляме, но той прави това с най-нещастния вид, който съм забелязвал у него. После навлизаме в крайбрежните криволици и изведнъж попадаме в гъста мъгла. След това температурата спада и разбирам, че отново сме до самия океан.

Когато мъглата се вдига, виждаме океана от една висока скала, тъй безкраен, син и далечен. Докато караме, ми става все по-студено, замръзвам.

Спираме, изваждам якето и го обличам. Виждам, че Крис се приближава много до ръба на скалата. До камъните отдолу има поне сто фута. Много се е приближил!

— Крис! — крещя аз. Не отговаря.

Отивам натам, бързо го сграбчвам за ризата и го дърпам назад.

— Няма да правиш така — казвам му.

Поглежда ме и примигва особено.

Изваждам дрехи и за него и му ги подавам. Взема ги, но се мотае и не ги облича.

Няма смисъл да го подканям. Щом е в това настроение и иска да се бави, нека го прави.

Той се бави и бави. Минават десет, после петнадесет минути.

Ще проведем състезание по търпеливост.

След половин час на студения океански вятър пита:

— Накъде отиваме?

— Сега тръгваме на юг, покрай брега.

— Хайде да се върнем.

— Къде?

— Където е по-топло.

Това би удължило пътя с още сто мили.

— Трябва да вървим на юг.

— Защо?

— Защото пътят ще се удължи много, ако се върнем.

— Нека се върнем.

— Не. Облечи си дебелите дрехи.

Не се облича, а направо сяда на земята.

След още петнадесет минути казва:

— Хайде да се върнем назад.

— Крис, не ти караш мотоциклета, а аз. Отиваме на юг.

— Защо?

— Защото иначе е много далеч и защото така искам аз.

— Добре де, а защо да не вземем да се върнем?

Обзема ме гняв:

— Всъщност това не те интересува, нали?

— Искам да се върнем. Хайде, кажи, защо да не може да се върнем?

Едва се сдържам.

— Онова, което наистина искаш, не е да се върнем. Ти искаш просто да ме ядосаш, Крис. Ако продължаваш, ще успееш!

В очите му блясва страх. Това е искал. Иска да ме намрази. Защото аз не съм ТОЙ.

Гледа жално в земята и си облича дебелите дрехи. И пак сме на машината и се движим покрай брега.

Бих могъл да се преструвам на неговия предполагаем баща, но подсъзнателно, на качественото равнище, той прозира истината и разбира, че истинския му баща го няма. В цялата тая шъто̀куа, общо взето, има немалко лицемерие. Непрекъснато се дават съвети да се избягва субективно-обективният дуализъм, докато най-големият дуализъм, между него и мене, остава уж незабелязан. Едно раздвоено съзнание, противопоставено само на себе си.

Но кой направи това? Не аз. И сега няма как да се поправи стореното… Все се питам колко ли дълбоко е дъното на океана край тия брегове…

Аз съм еретик, който се е покаял и по този начин в очите на всички е спасил душата си. В очите на всички освен на един, който дълбоко в себе си знае, че е спасил единствено кожата си.