Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Започва да се освобождава от разни неща, тежести, които е мъкнал със себе си цял живот. Казва на жена си да вземе децата и да го остави, да счита, че са разделени. Страхът от погнуса и срам изчезва, когато урината му се стича не нарочно, а естествено върху пода на стаята. Страхът от болка, болката на мъчениците, е преодолян, когато угарките догарят не нарочно, а естествено върху пръстите му, докато угаснат от мехурите, образували се от техните обгаряния. Жена му забелязва изранените ръце и урината на пода и търси помощ.

Но преди да пристигне помощта, бавно, отначало незабележимо, цялото съзнание на Федър започва да се разпада… да се разтваря и избледнява. После постепенно престава да се пита какво ли ще стане по-нататък. Той знае какво ще стане и по страните му потичат сълзи за семейството му, за самия него и за тоя свят. Проточва се някакъв откъс от християнски химн: „Трябва да прекосиш тази самотна долина.“ Откъсът повлича друг: „Трябва да я прекосиш сам ти.“ Май че е химн от Запада, от Монтана.

„Никой не може да я прекоси вместо теб“ — се казва в него. Май намеква за нещо отвъд. „Трябва да я прекосиш сам ти.“

Той прекосява една самотна долина, от митоса, и се появява като от някакъв сън, разбира, че цялото му съзнание, митосът, е било един сън и не просто нечий сън, а негов собствен, един сън, който сега той трябва да продължи със собствени сили. След това изчезва и той дори и остава само сънят за него, а той самият е вътре в съня.

И качеството, „арете“, за което се бе борил така упорито, за което се бе жертвал, което не бе предал ни веднъж, но за цялото това време не бе разбрал ни веднъж, сега му се открива и душата му намира покой.

Потокът коли е изтънял почти съвсем, а пътят е така черен, та ми се струва, че светлината на фара едва пробива дъжда, за да го освети. Убийствено. Всичко може да се случи — внезапна вдлъбнатина, маслено петно, убито животно… Но пък ако се движиш бавно, ще те убият, като те връхлетят отзад. Не разбирам защо продължаваме да се движим при това положение. Би трябвало отдавна да сме спрели. Вече не знам какво правя. Оглеждал съм се за табела на някой мотел, предполагам, но съм се замислил и съм ги пропуснал. Ако продължаваме така, ще ги затворят до един.

Поемаме по следващата отбивка по магистралата, като се надяваме да ни отведе някъде, и скоро се оказваме върху неравен асфалт с дупки и пръснат чакъл по него. Карам бавно. Уличните лампи над нас хвърлят разлюлени сводове луминесцентна светлина през потоците дъжд. Минаваме от светлина в мрак, в светлина, отново в мрак и никъде ни помен от добре дошли. Един знак обявява „Стоп!“ отляво, но не казва накъде да завием. И от двете страни е еднакво тъмно. Можем да си караме безкрай по тия улици и да не стигнем доникъде. Ако продължава така, няма да можем да се върнем и на магистралата.

— Къде сме? — крещи Крис.

— Не знам — мисълта ми е станала уморена и бавна. Май не ми идва наум какво да кажа… нито пък какво да направя.

Далеч пред себе си по улицата виждам бяла светлина и ярка реклама на бензиностанция.

Отворена е. Спираме и влизаме вътре. Момчето, което изглежда колкото Крис на години, ни гледа особено. Не знае да има мотел наоколо. Вземам телефонния указател, намирам някакъв мотел и му казвам адреса, а той се опитва да ни упъти, но без успех. Обаждам се в мотела, за който той казва, че е най-близо, запазвам стая и моля да ни упътят.

В дъжда и по тия тъмни улици въпреки упътванията за малко да пропуснем мотела. Угасили са светлините и докато се записвам, мълчим.

Стаята е мрачен остатък от тридесетте години, неприветлива, обзавеждана собственоръчно от човек, който не разбира от дърводелство, но е суха, има печка и легла, а това е всичко, от което имаме нужда. Включвам печката, сядаме край нея и скоро студът, тръпките и влагата започват да излизат от костите ни.

Крис не вдига поглед от решетката на вградената в стената печка. След малко пита:

— Кога ще си ходим у дома?

Провал.

— Когато стигнем Сан Франциско — казвам аз. — Защо?

— Толкова съм уморен от това седене и… — гласът му заглъхва.

— И какво?

— И… не знам. Само седим… като че никъде всъщност не отиваме.

— А къде трябва да отидем?

— Не знам. Откъде да знам?

— И аз не знам — казвам.

— А ти защо не знаеш? — вика той. Започва да плаче.

— Какво има, Крис? — питам го аз.

Не отговаря. После хваща глава с ръце и започва да се люлее напред-назад. Начинът, по който го прави, ме плаши. След малко спира и казва:

— Когато бях малък, бе другояче.

— Как?

— Не знам. Все правехме нещо. Което исках. Сега не ща да правя нищо.

Продължава да се поклаща зловещо назад-напред с лице, заровено в ръцете, а аз не знам какво да направя. Това е някакво странно връщане към състоянието на сгушил се зародиш, изолирано от мен, изолирано от всичко. Едно връщане някъде, закъдето аз не знам нищо… не знам къде… към океанското дъно.

Сега се сещам къде съм виждал това по-рано — на пода на болницата.

Не знам какво да направя.

След малко си лягаме и се опитвам да заспя.

После питам Крис:

— По-добре ли беше, преди да напуснем Чикаго?

— Да.