— Ако прочетете диалога, ще видите, че Сократ специално подчертава, че това е Истината!
— Да, но преди това… мисля, преди два абзаца… той казва, че това е аналогия.
Текстът е върху масата, но професорът е достатъчно съобразителен да не прави сверка. Ако го стори и Федър се окаже прав, авторитетът му пред групата рухва напълно. Нали им е казал, че никой не е прочел произведението задълбочено.
Едно на нула за реториката срещу диалектиката.
Фантастично; Федър е изумен, че си е спомнил това. То просто срива цялата диалектическа позиция. Всъщност слага край на представлението. Разбира се, че е аналогия. Всичко е аналогия. Но диалектиците не знаят това. Ето защо председателят не е забелязал уговорката на Сократ. Федър я е забелязал и я е запомнил, защото, ако Сократ не я беше направил, той нямаше да е казал Истината.
Никой още не разбира какво става, но скоро ще разберат. Председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи току-що бе сразен в собствения си курс.
Сега е безмълвен. Не му идва ни дума наум. Тишината, която в началото на часа така извиси авторитета му, сега го унищожава. Той не може да разбере откъде е дошъл ударът. Никога не се е изправял срещу жив софист. Само срещу мъртви.
Опитва да се залови за нещо, но няма за какво. Собствената му инерция го носи напред към бездната и когато най-после намира думи, това са думи на друг човек — на ученик, който си е забравил урока, разбрал го е неправилно, но все пак би искал да му простим.
Опитва да заблуди групата с изявлението, направено по-рано — че никой не е учил както трябва, но студентът до Федър клати неодобрително глава. Очевидно някой е учил.
Председателят се запъва и колебае, действията му са сковани от страх пред групата, той не може да завладее вниманието й. Федър се пита какви ли ще бъдат последиците от това.
Тогава забелязва, че става нещо лошо. Невинният студент, който го бе гледал преди малко, сега вече не е така невинен. Той се надсмива над председателя и му подмята саркастични въпроси и намеци… Председателят, веднъж наранен, сега бива довършван… а на Федър му идва наум, че тази участ бе определена нему.
Той не може да почувства съжаление, само му е противно. Когато овчарят отива да убие вълк и взема и кучето си, за да се позабавлява, трябва да внимава за грешки. Кучето е запазило някакви връзки с вълка, които овчарят може да е забравил.
Едно момиче отървава председателя, като му задава елементарни въпроси. Той ги изслушва с благодарност, отговаря на всеки един с големи подробности и бавно се съвзема.
После го питат:
— Какво е диалектика?
Той мисли и, о Боже, обръща се към Федър и го пита дали би искал да отговори.
— Имате предвид личното ми мнение? — пита Федър.
— Не… да кажем, мнението на Аристотел.
Никакви хитрини повече. Той просто иска да вкара Федър в собствената си територия и да му даде да разбере.
— Доколкото знам… — започна Федър и млъква за момент.
— Да? — председателят цял се е превърнал в усмивка. Всичко е готово.
— Доколкото знам, становището на Аристотел е, че диалектиката предхожда всичко останало.
Изражението на председателя преминава от наслада през смущение към гняв. Всичко това за половин секунда. „Точно такова е!“ — крещи лицето му, но той не промълвя ни дума. Ловецът отново попада в капана. Не може да направи нищо на Федър за постановка, взета от собствената му статия в „Енциклопедия Британика“.
Две на нула за реториката срещу диалектиката.
— А от диалектиката произлизат формите — продължава Федър — и от…
Но председателят го прекъсва. Вижда, че нещата не се развиват, както на него му се ще, и се отказва.
Не трябваше да го прекъсва, мисли си Федър. Ако бе истински търсач на истината, а не пропагандист на някоя определена гледна точка, нямаше да го прекъсне. Би могъл да научи нещо. След като веднъж е установено, че „диалектиката предхожда всичко останало“, тази постановка сама се превръща в диалектическа същност, обект на диалектическо изследване.
Федър би попитал: какви доказателства имаме, че диалектическият метод въпрос/отговор, с който постигаме истината, предхожда всичко останало? Нямаме никакви. И когато твърдението бъде изолирано и само стане обект на критическо изследване, то става очевидно нелепо. Ето ти я диалектиката, като закона на Нютон за гравитацията; седи си по средата на нищото и сътворява вселената, а? Това е глупаво.
Диалектиката, която е майка на логиката, сама произлиза от реториката. Реториката на свой ред е рожба на митовете в поезията на древна Гърция. Това е така исторически и е така по силата на здравия разум. Поезията и митовете са реакции на иредисторическия човек спрямо околния свят, сътворен на базата на качеството. Качеството, а не диалектиката, е създател на всичко, което познаваме.