Джийвс се намесва

— Така те нарича в последната си телеграма. Цитирам: „Не мога да разбера как си могла да помислиш за брак с този абдал“. Край на цитата. Предполагам, че е нещо от рода на тиквеник, както фигурираш в едно нейно по-ранно послание.

— Това звучи обещаващо.

— Да, мисля, че всичко е в кърпа вързано. След теб Реджи ще й дойде като рядък освежителен плод. Ще го посрещне с почести.

И с едно кратко „Хей-хоп“ тя хукна към къщата с шестдесет и повече километра в час. Аз я последвах по-бавно, защото ми беше дала храна за размисъл, а и бях потънал в какви ли не мисли.

Струваше ми се странно това про-Кипърово чувство в гърдите на една Уикъм. Искам да кажа, като се имат предвид фактите. С този неин сексапил, който беше върхът, за около половин година бая ухажьори се бяха изредили, но никой не постигна резултат. Затова всички смятаха, че само някой хептен специален в списъка на кандидатите ще задоволи изискванията й и ако някой успее най-накрая да се уреди, ще бъде крал между мъжете и с подути джобове. А тя взела, че се вързала с Кипър Херинг.

Забележете, не казвам нищо лошо за стария Кипър. За солта на тази земя. Но никой не може да нарече външния му вид поразяващ. Беше се боксирал доста в по-ранните си години и имаше сплескано ухо, за което говорих на леля Далия, а в допълнение към това някаква невидима ръка беше килнала носа му леко встрани. С две думи нямаше никакви шансове да се класира на призово място в един конкурс за мъжка красота, дори и единствените други състезатели да бяха Борис Карлов7, Кинг Конг и пъпчивия Уфи Просър от Клуба на Търтеите.

Но от друга страна, разбира се, трябва да се помни, че външният вид не е всичко. Под едно сплескано ухо може да се крие златно сърце, както и беше в случая с Кипър, от чието сърце по-златно не можеше и да има. Умът му също трябва да е допринесъл за нейното благоразположение. Не можеш да бъдеш редактор във важен лондонски седмичник без да имаш известен брой сиви клетки, а момичетата умират за такива неща. А трябва и да се има предвид, че повечето от хлапаците, с които Роберта е движила през годините, бяха я ловци, я стрелци, я рибари, които си изгърмяват патроните, след като кажат „Е, какво“ и плеснат с камшик по ботуша. Кипър трябва да й е дошъл добре като промяна.

Както вече казах, цялата история ми даваше толкова много храна за размисъл и така се бях унесъл в предъвкването й на път за къщата, че всеки би могъл да се обзаложи, че рано или късно ще се блъсна в нещо. Ще бъда кратък и ще кажа, че точно това направих. Можеше да е дърво, храст или дървена пейка. В действителност обаче това се оказа Обри Ъпджон. Връхлетях върху него на един завой и се сблъскахме яко преди да мога да ударя спирачки. Сграбчих го за врата, а той ме стисна през кръста, така че за няколко секунди ние залитахме напред-назад, сключени в здрава прегръдка. После, като ми просветна пред очите, разбрах с кого съм изпълнявал тия танцови стъпки.

Като го видях пред очите си, жив-живеничък, както съм чувал Джийвс да казва, бях потресен от промяната, която беше претърпял видът му от времето на онези наши срещи в кабинета му в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато със свито сърце гледах как посяга към бастуна и раздвижва раменните си мускули с няколко пробни замаха.

В ония дни той беше строен възрастен господин, около два метра и половина висок, с изгарящи очи, с пяна по устните и бълващи огън ноздри. Сега се беше смалил до скромните метър и седемдесет или там някъде и аз бях в състояние да го съборя само с един удар.

Не че го направих, разбира се. Но вече можех да го погледна без каквато и да е следа от предишния трепет. Струваше ми се невероятно, че някога изобщо съм гледал на този фъстък като на опасност за пешеходците и движението.

Мисля, че донякъде това се дължеше на факта, че за тия петнадесет години от последната ни среща, той беше пуснал мустак. През епохата на Малвърн Хаус това, което всяваше ужас в младежките ни сърца, беше дебелата му горна устна, една не особено приятна гледка, най-вече когато потрепваше. Не че мустакът смекчаваше лицето му, но бидейки като у моржовете или по-точно приличен на цедка за супа, той все пак скриваше една част от тази устна, а това имаше добър ефект. В заключение, вместо да си глътна езика от страх, както очаквах да стане, когато се срещнем, аз бях приветлив и жизнерадостен, даже може би малко прекалено.

— О, здравей, Ъпджон! — викнах аз. — Хой-хой!

— Кой, кой? — отговори той, като че ли ми беше ехо.

— Името ми е Устър.

— О, Устър? — каза той, като че ли се надяваше да е някакво друго и човек, разбира се, може да оправдае чувствата му. Няма съмнение, че и той като мен се е ободрявал през всичките тези години с мисълта, че никога няма да ме срещне отново и че каквито и несгоди да му сервира животът, то поне Бъртрам вече не фигурира в него. Трябва да е било мръсен номер за бедния човечец да му изскоча така внезапно.

— Дълго не сме се виждали — казах аз.