Джийвс се намесва

Мъжката половина от сценката беше тази, която изпълняваше четенето, една грациозна особа с тонажа и външния вид на фламинго, с червена коса и малки мустачки. Тъй като това безспорно не беше Обри Ъпджон, предположих, че е Уили Крийм и бях малко изненадан да го видя как рецитира поезия. Човек би си представил един нюйоркски плейбой, широко известен като нехранимайко, да се придържа към прозата, при това грубата проза. Но без съмнение тези момчета имат своите моменти на размекване.

Придружител ката му, апетитна и лека като перце, не можеше да бъде друга освен Филис Милс, за която ми беше говорил Кипър. Симпатична, но тъпа, беше казал Кипър, и от един поглед можех да кажа, че е прав. С течение на времето човек се научава да разпознава с точно око тъпотата в другия пол, а това й проявление имаше някакво кротко разчувстващо изражение, което ти даваше да разбереш, че макар и не на върха на тъпотата, като някои други тъпачки, които съм срещал, тя беше достатъчно тъпа, за да си бъбриш с нея. Целият й вид беше на момиче, което при най-малката възможност ще започне да се лигави.

Точно това и направи, като ме попита дали не мисля, че Попит, дакелът, е сладко малко кученце. Съгласих се доста сдържано, защото предпочитах да се използва кратката форма, а тя каза, че предполага, че аз съм племенникът на мисис Травърс Бърти Устър, което, както знаем, по същество беше съвсем вярно.

— Чух, че ви очакват днес. Аз съм Филис Милс — каза тя, а аз казах, че така съм и предположил и — че Кипър ми е поръчал да я тупна по рамото и да й предам много поздрави, и тя каза „О, Реджи Херинг? Нали е сладурче?“, и аз се съгласих, че Кипър е от сладурчетата, и тя каза „Да, истинско агънце“.

Този диалог, разбира се, постави Уилбърт Крийм малко настрана, просто един незначителен декор на сцената, и за известно време, като бърчеше чело, подръпваше мустаци, потропваше с крак и движеше ръце, той даваше ясно да се разбере, че според неговото мнение трима вече са тълпа и че това, от което има нужда една зелена поляна, за да бъде такава каквато трябва, беше пълното отсъствие на всякакви Устърови. Възползвайки се от една пауза в разговора, той запита:

— Търсите ли някого?

Отговорих, че търся Боби Уикъм.

— Ако бях на ваше място, щях да продължа да я търся. Все някъде трябва да е отишла.

— Боби? — намеси се Филис Милс. — Тя е на езерото, лови риба.

— Значи това, което трябва да направите — каза Уилбърт Крийм с прояснено лице, — е да следвате тази пътека, да завиете надясно, после право наляво, пак надясно и сте там. Не може да пропуснете. Тръгнете веднага, това е моят съвет.

Тъй като имах, така да се каже, кръвни връзки с тази зелена морава, стана ми малко тъпо, че бях практически изхвърлен от един обикновен посетител, но леля Далия ми беше дала да разбера, че семейство Крийм не трябва да бъдат разстройвани или засягани по какъвто и да било начин, така че направих каквото ми беше предложено и поех отново напред без какъвто и да било опит от моя страна да се заяждам. След като се оттеглих, зад гърба ми отново прозвуча поезия.

Езерото в Бринкли се наричаше езеро, но когато се анализират всички данни, се вижда, че е по-скоро водоем в младенческа възраст. Достатъчно голям обаче да шляпаш из него с плоскодънна лодка и затова за тези, които обичаха да се возят, беше направен навес за лодки с малък кей. И точно там, с въдица в ръка, седеше Боби, така че ми трябваше само секунда да дам газ и да се намеря на педя от врата й.

— Е-хо! — казах аз.

— Два пъти е-хо от мене — отвърна тя. — О, Бърти, здравей? Ти тука?

— Точно така. Ако можеш да ми отделиш една секунда от безценното си време, малка ми Роберта…

— Половин секунда, май че клъвна. Не, фалшива тревога. Какво казваше?

— Казвах…

— О, между другото, чух се тази сутрин с мама.

— А аз се чух с нея вчера сутринта.

— Да, очаквах това. Видя ли онова нещо в „Таймс“?

— Не ми беше нужна лупа за това.

— Изненада се за момент, нали?

— За няколко момента.

— Добре де, ще ти разкажа всичко. Тази идея ме осени изведнъж.

— Искаш да кажеш, че ти си подхвърлила съобщението във вестника?

— Разбира се.

— Защо? — зададох въпроса право в очи, така както обичам да правя.

Мислех си, че тука съм я хванал натясно, но не.

— Разчиствах пътя за Реджи.

Разтърках челото си, което гореше.

— Нещо май се е случило с иначе острия ми слух — казах аз. — Стори ми се, че каза нещо като „Разчиствах пътя за Реджи“.

— Точно това казах. Проправях му пътека. Настройване на мама на негова вълна.

Отново разтърках горящото си чело.

— Сега май каза „Настройване на мама на негова вълна“.

— Точно така. Съвсем ясно е. Но за теб ще го изрека с прости изречения. Обичам Реджи. Реджи ме обича.

Изреченията може и да бяха прости, но не и за мен.

— Реджи чий?

— Реджи Херинг.

Бях потресен.

— Искаш да кажеш стария Кипър.

— Бих искала да не го наричаш Кипър.