Джийвс се намесва

— Толерантен си, Джийвс, прекалено толерантен. Трябва да се пазиш от такива нездрави възгледи. Както и да е, причината да спомена Ъпджон е, че той се върна отново в моя живот, или по-точно ще се върне, докато успея да се обърна. Отседнал е в Бринкли, а аз отивам там утре. Леля Далия беше току-що на телефона и ме покани. Ще приготвиш ли най-необходимото в един-два куфара?

— Разбира се, сър.

— Кога заминаваш за твоя излет в Хърн Бей?

— Мислех да взема влака тази сутрин, сър, но ако предпочитате да остана до утре…

— Не, не, така е добре. Тръгни, когато искаш. Има ли нещо смешно? — попитах, когато вратата се затвори след него, защото забелязах Кипър да хихика под мустак. Нещо не дотам лесно, когато устата ти е пълна с препечена филия с мармалад, но все пак той го правеше.

— Мислех си за Ъпджон — отвърна той.

Не можех да повярвам. Струваше ми се невероятно, че някой, който е прекарал известно време в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, може да хихика под мустак или другояче, докато съзнанието му е заето с тази невъобразима заплаха. Все едно да се подсмихваш, докато разсъждаваш върху някоя от онези извънземни ужасии, които в момента така плътно ни следват от екраните.

— Завиждам ти, Бърти — продължи да хихика той. — Предстои ти страхотно угощение. Ти ще бъдеш сред присъстващите на масата за закуска, когато Ъпджон отвори броя си на „Търсдей ривю“ от тази седмица и започне да преглежда страниците с коментари върху новите книги. Би трябвало да обясня, че между книгите, които напоследък се получиха в редакцията, беше едно тънко книжле, излязло изпод перото му, в което възторжено се описва подготвителното училище. Годините на формиране, които сме прекарали там, казва той, били най-щастливите в живота ни.

— По дяволите!

— Едва ли е знаел, че тази рожба на ума му ще бъде дадена за рецензия на един от старите каторжници от Малвърн Хаус. Ще ти кажа нещо, Бърти, което всеки млад мъж трябва да знае. Никога не бъди гадняр, защото дори и да процъфтяваш за известно време като зелено лаврово дърво, рано или късно ще те застигне възмездието. Няма нужда да ти казвам, че съдрах кожата на мръсната малка брошурка. Мисълта за ония неделни кренвирши ме изпълваше със справедливия гняв на Ювенал.4

— На кого?

— Не го познаваш. От друго време е. Бях вдъхновен. Нормално за такива книги давам по ред и половина в колонката „Други нови публикации“, но на тази отделих шестстотин думи вдъхновена проза. Какъв страшен късметлия си, че ще имаш удобна позиция да наблюдаваш лицето му, докато я чете.

— Откъде знаеш, че ще я прочете?

— Той е абониран. Имаше едно писмо от него на страницата за кореспонденции преди една-две седмици, в което той специално изтъкваше, че е абонат от години.

— Подписа ли се под рецензията?

— Не. Шефът не си пада по репортерчета, които изтъкват имената си.

— И наистина ли бълваш огън?

— Страшен огън. Само го следи на масата за закуска. Отбелязвай реакциите му. Сигурен съм, че руменината на срама и угризенията ще покрият лицето му.

— Единственият проблем е, че не слизам за закуска, когато съм в Бринкли. Струва ми се, обаче, че мога да направя специално усилие.

— Направи го. Ще видиш, че ще си струва — каза Кипър и след минута хукна, за да си заслужи плика със седмичното трудово възнаграждение.

Бяха минали около двадесет минути, когато влезе Джийвс с бомбе в ръка, за да каже довиждане. Беше тежък момент, върховно изпитание за нашия самоконтрол. Както и да е, и двамата се държахме мъжки и след като се помайтапихме за туй-онуй, той започна да се оттегля. Точно беше стигнал вратата, когато ми дойде на ум, че може да има вътрешна информация за този Уилбърт Крийм, за който говореше леля Далия. Бях открил, че в повечето случаи той знаеше всичко за всеки.

— О, Джийвс, само за секунда.

— Сър?

— Искам нещо да те питам. Оказва се, че сред останалите гости в Бринкли ще бъде някоя си мисис Хоумър Крийм, съпруга на американски мангизлия, и синът й Уилбърт, познат като Уили, а името Уили Крийм нещо ми напомня. С право или не, свързвам го с екскурзиите, които сме правили до Ню Йорк, но не се сещам с какво точно. На тебе говори ли ти нещо?

— Но да, сър. Господинът се споменава доста често в жълтата преса в Ню Йорк, по-точно в колонката, която се води от мистър Уолтър Уинчъл. Обикновено се среща под прякора Бродуей Уили.

— Разбира се, Джийвс! Сега се сещам. Той е това, което се нарича плейбой.

— Съвсем точно, сър. Известен е с лудориите си.

— Да, всичко се намества. Той е оня, който обича да оставя вонящи бомбички в нощните клубове и който рядко осребрява чека си в банката, без да извади пищов и да каже: „Това е обир“.

— И… Не, сър. Съжалявам, но не мога да се сетя точно.

— Какво?

— Имаше някаква подробност, сър, нещо, което ми бяха казали във връзка с Крийм. Ако си спомня, ще се свържа с вас.

— Да, направи го. Бих искал да имам пълна картина… О, боже!

— Сър?

— Нищо, Джийвс. Нещо ми дойде наум. Добре, сега потегляй, ако не искаш да изпуснеш влака си. Късмет в лова ти на скариди.