Джийвс се намесва

Дрън-дрън, това е моето мнение. Този начин рядко действа при мене, не подейства и сега. Оттеглих се за почивка, отнасяйки със себе си мрачна картина за събитията в Бринкли Корт, и когато очите ми се открехнаха за новия ден, установих, че картината е още по-мрачна. Кой знае, питах се, след като отблъснах сутрешното яйце непомирисано, какво може да открие всеки момент мама Крийм? И кой може да каже колко скоро, ако аз продължа да го следвам неотклонно, на Уилбърт Крийм ще му писне на капелата и ще ми се нахвърли със зъби и нокти? Той вече се държеше като човек, пропищял от компанията на Бъртрам Устър, и при следващото залепване на последния за лакътя му можеше да реши да вземе сериозни мерки, използвайки гореупоменатия инструмент.

Разсъждавайки в тази насока, нямах много голям апетит за обяд, макар че Анатол беше достигнал невъобразими висоти. Сърцето ми се обръщаше всеки път, когато Крийм хвърляше остър подозрителен взор към татко Глосъп, докато той се туткаше около бюфета, а протяжните любящи погледи, които синът й Уилбърт отправяше непрекъснато към Филис Милс, ме вледеняваха из основи. След приключването на обяда той щеше несъмнено да покани момичето да го придружи отново до онази зелена морава, и щеше да бъде наивно да си представя, че няма да го разочаровам, ако не и да го озлобя, когато и аз се появя там.

За щастие, щом станахме от масата, Филис обяви, че се качва в стаята си да довърши печатането на татковата реч и товарът ми временно се облекчи. Дори и един нюйоркски плейбой, свикнал в по-ранните си години да преследва блондинките като хрътка, едва ли би могъл да я последва и там с пламенното си ухажване.

Изглежда и той самият разбра, че нищо конструктивно не може да се направи за момента. Затова с мрачен глас осведоми, че ще изведе Попит на разходка. Това явно беше характерният му способ да цери раните от разочарованието, при това превъзходен способ от гледна точка на едно куче, което обича да обикаля наоколо и да разглежда забележителностите. Те се отправиха към хоризонта и скоро се изгубиха от поглед: кучето с весели подскоци, той без такива, но затова пък размахвайки бастуна си по начин, изразяващ крайна възбуда. А аз, знаейки, че това е нещо, което все някога трябва да се направи, избрах от полиците на леля Далия една от книгите на мама Крийм и излязох да чета в един шезлонг на поляната. И без съмнение щях добре да се забавлявам, защото Крийм безспорно притежаваше талантливо перо, ако топлината на деня не ме беше хвърлила в лека дрямка по средата на втора глава.

Събуждайки се малко по-късно, хвърлих едно око върху себе си, за да видя дали са се разплели оплетените възли на грижите ми, но те не бяха. В този момент ми казаха, че ме търсят по телефона. Побързах към инструмента и оттам долетя като гръмотевица гласът на леля Далия:

— Бърти?

— Да, Бъртрам е.

— Къде, по дяволите, дремеш? Стискам проклетата слушалка цял един час по часовника на Шрусбъри11.

— Съжалявам. Изпотроших си краката от бързане, но бях отвън на поляната.

— Където предполагам си храносмилал обилния обяд, похърквайки.

— Може да са ми се затворили очите за секунда.

— Вечно ядеш, това си ти.

— Обичайно е, струва ми се, да се поема храна в тоя час на деня — отсякох доста решително. — Как е Бонзо?

— Оправя се.

— Какво му беше?

— Шарка, но е вън от опасност. Хайде, за какво е тая суетня? Защо искаш да ти се обадя? Само да чуеш гласа на скъпата си леличка?

— Винаги се радвам да чуя гласа на скъпата си леличка, но сега ме е подгонила по-дълбока и по-печална причина. Мисля, че трябва да знаеш за всички заплахи, надвиснали над твоя дом.

— Какви висящи заплахи?

— Мама Крийм е едната. Тя се е разгорещила. Играе си на подозрения.

— Спрямо кого?

— Татко Глосъп. Не му харесва лицето.

— Е, и нейното не е цвете.

— Тя мисли, че не е истински иконом.

От факта, че тъпанчето ми едва не се пукна по средата, заключих, че тя е надала игривия си смях.

— Остави я да си мисли.

— Не си ли обезпокоена?

— Ни най-малко. Не може нищо да направи. Глосъп и без друго си заминава след около седмица. Каза ми, че няма да му трябва повече време, за да си състави мнение за Уилбърт. Адела Крийм не ме притеснява.

— Е, щом казваш, макар че аз я смятам за опасна.

— Аз обаче не. Нещо друго тормози ли те?

— Да, тази история с Уилбърт Крийм и Филис Милс.

— А, ето това е вече приказка. Това е то важното. Каза ли ти прелестната Боби Уикъм, че трябва да се прикрепиш към него като…

— Като брат?

— Щях да кажа като гипсова мазилка, но нека бъде твоето. Обясни ли ти тя как стоят нещата?

— Да, и точно този въпрос трябва да разнищим.

— Да какво?

— Да разнищим.

— Добре, започвай да разнищваш.

Тъй като вече бях имал достатъчно време да отделя на ситуацията най-доброто от Устъровия мозък, нещата в главата ми бяха ясни. Започнах отдалеко: