Джийвс се намесва

— Май че сте прав, макар че пада голям смях, не мислите ли? Добре де, той пише, че Уилбърт Крийм е… как беше думата? — сверих с писмото. — Клептоман. Което означава, ако терминът не ви е познат, тип, който прехвърча тук и там и си чопва всичко, което се допре до ръчичките му.

— Милостиви боже!

— Няма да сгрешите, ако кажете и една молитва.

— За това изобщо не предполагах.

— Казах ви, че си е надянал маската. Предполагам, че са го извели в чужбина, за да го измъкнат от някой скандал.

— Без съмнение.

— Но са пренебрегнали факта, че в Англия има точно толкова неща за чопване, колкото и в Америка. Идва ли ви наум нещо?

— Разбира се. Мисля си за колекцията от старо сребро на чичо ви.

— Аз също.

— Тя представлява сериозно изкушение за нещастния младеж.

— Не знам дали да го нарека нещастен. Той вероятно се забавлява, като си прибира по нещо.

— Трябва да отидем незабавно в стаята с колекцията. Може би нещо липсва.

— Предполагам всичко, освен пода и тавана. Ще му е трудно да излезе през вратата с тях.

Да се достигне стаята с колекцията не беше за нас работа за секунди, тъй като татко Глосъп е бил замесен като такъв в името на стабилността, не на бързината.

Все пак се придвижихме своевременно и първият ми възклик след един бърз преглед, беше на облекчение, защото цялата купчина вехтории изглеждаше налице. И едва след като татко Глосъп беше пуфнал „Пфу!“ и беше започнал да подсушава челото си, защото падна здраво ходене, аз забелязах празнината.

Кравоподобната каничката за сметана не беше сред наличните.

7

Тази каничка за сметана, в случай че се интересувате, беше една сребърна съдинка, бърдук или кърчаг, или каквото и да било там. От всички глупави неща на този свят й беше избрана формата на крава с щръкнала опашка и изражение на лицето като на малолетен престъпник. Една крава, която изглеждаше така, като че ли замисля следващия път, когато я доят, да се обърне и да ръгне доячката в ребрата. На гърба й имаше подвижно капаче, а върхът на опашката докосваше гръбнака, като по този начин даваше на стопанина възможност да не я изпусне, докато налива. Как някой може да си пожелае такъв отвратителен предмет за мен винаги е било мистерия. Той със сигурност е пръв в списъка на нещата, с които не бих искал да открият костите ми в някоя яма, но явно точно такъв вид канички са се харесвали през осемнадесети век. Че и в по-нови времена, като се има предвид милото и драгото, което чичо Том дава за нея, а според показанията на свидетеля Глосъп, същото дава и Уилбърт. Разни хора, разни вкусове, така трябва да се гледа на тия неща. Или както казва старата максима: за един бисер, за друг дърдонка.

Както и да е, все едно дали харесвах пущината или не, тя се беше изпарила яко дим и тъкмо се канех да уведомя татко Глосъп и да проведем разискване, когато към нас се присъедини Боби Уикъм. Беше свалила ризата и бермудите, които носеше преди, и се беше приготвила за пътешествието до вкъщи.

— Здравейте, душици — изчурулика тя. — Как е хавата? Какво си зяпнал, Бърти? Има ли нещо?

Нямах намерение да пипам леко.

— Ще ти кажа какво има. Знаеш ли онази каничка за сметана на чичо Том?

— Не. Каква е тя?

— Един сребърен съд, противен, но ценен. Можеш спокойно да го наречеш галеното детенце на чичо. Обича я лудо.

— Браво на него.

— Браво, браво, ама проклетията изчезна.

Застиналият летен въздух беше разлюлян от звук като от вкиснала бира, шипяща от гърлото на шишето. Гъргореше татко Глосъп. Очите му се кокореха, върхът на носа му шаваше и можеше лесно да се забележи, че този пункт от новината не му идва като освежителен бриз, а по-скоро като удар по тила с чорап, пълен с мокър пясък.

— Изчезна?

— Изчезна.

— Сигурен ли сте?

Казах, че съм толкова сигурен, че повече не може.

— Няма ли вероятност да сте пропуснали?

— Такова нещо не може да се пропусне.

Той отново изгъргори:

— Но това е ужасно.

— Да, можеше да бъде значително по-добре.

— Чичо ви ще бъде страшно разстроен.

— Ще си вземе котенца.

— Котенца?

— Точно така.

— Защо котенца?

— Защо не?

Боби слушаше как си прехвърляхме топката и от изражението на лицето й разбрах, че същността прехвърча над главата й. Наличие на загадка, повече от това не успяваше да регистрира.

— Нищо не разбирам — простена тя. — Какво значи изчезна?

— Беше задигната.

— Не може ей така да се задигне нещо от селска къща.

— Може, ако има някой си Уилбърт Крийм на мястото — натъртих и й натиках писмото на Джийвс.

Тя го изкълва задълбочено и след като осмисли съдържанието му, изрече:

— Забъркахме се като куче в сливи — после добави, че вече никой не знае какво може да се случи през следващите дни. Има обаче, каза тя, един светъл лъч.

— Сега поне ще можете да си кажете тежката дума, че този човек е смахнат като слънчасала кокошка, сър Родерик.

Последва пауза, през която татко Глосъп изглежда размишляваше върху това, припомняйки си всички слънчасали кокошки, които беше срещал по време на професионалната си кариера и преценявайки степента им на нормалност в сравнение с тази на У. Крийм.