Джийвс се намесва

— Безспорно метаболизмът му е прекомерно податлив на стрес в резултат от взаимодействието на странични възбуди — заключи той.

След това Боби го потупа майчински по рамото, нещо, което аз не бих се осмелил, макар че сега отношенията ни бяха по-сърдечни от всякога, и го нарече умник.

— Ето това е приказката, която исках да чуя. Трябва да я кажеш и на мисис Травърс, когато се върне. Това ще й послужи като добро оръжие срещу Ъпджон в тая история с Уилбърт и Филис. С един замах ще може да забрани сватбения марш. „Какво ще кажеш за неговия метаболизъм?“ ще викне тя и Ъпджон няма да знае накъде да се обърне. Така че всичко е бомба.

— Всичко — напомних аз, — с изключение на това, че чичо Том е с едно галено детенце по-малко.

Тя прехапа долната си устна.

— Да, това е вярно. Тука си прав. Какви стъпки ще предприемем?

Тя погледна към мен и аз казах, че не знам, после погледна към татко Глосъп и той каза, че също не знае.

— Ситуацията е извънредно деликатна. Присъединявате ли се към това мнение, мистър Устър?

— Като момченце.

— В положението, в което се намира, чичо ви не може да отиде при младежа и да изиска възстановяване. Мисис Травърс подчерта възможно най-дебело, че трябва да се положат максимални усилия мистър и мисис Крийм да не бъдат…

— Засегнати?

— Канех се да кажа обидени.

— Все едно, няма голяма разлика.

— А те сигурно ще се обидят, ако синът им бъде обвинен в кражба.

— Ще подскочат като ужилени. Колкото и добре да знаят, че Уилбърт е джебчия, няма да искат да им се кълца лук на главата.

— Именно.

— Това е нещо, за което тактичният човек няма да вземе да се изтърве в тяхно присъствие.

— Точно. Така че наистина не виждам какво може да се направи. Аз съм сащисан.

— И аз.

— А аз не съм — проговори Боби.

Трепнах като подплашено… как му беше там името. Беше го изпяла с игриви трели в гласа си, които говореха на по-опитно ухо като моето, че тя замисля нещо. Въпрос на секунди беше, по часовника в Шрусбъри, както би казала леля Далия, тя да ми излезе с някоя от ония нейни оперативни разработки или секретни проекти. И трябва да им се признае, че те не само могат да поставят в мат обществото и да разкатаят майката и на луната, но още да накарат някой злочест мъж, който в настоящия случай силно подозирам, че ще бъда аз — да бъде запокитен, както казва Шекспир, в океан от тягост и неволи. Ако това изобщо беше Шекспир. Нека да спомена само един подобен случай. Същите тия трели в гласа й бях чул в момента, когато тя ми тикаше губерката за кърпене и ми казваше къде да намеря грейката на сър Родерик Глосъп. Много хора смятат, че на Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс, не трябва много да й се отпуска въжето. С готовност вдигам ръка в подкрепа на тази мисъл.

Татко Глосъп, който познаваше само щрихите на този женски индивид от своята порода, и не беше чувал, че още от люлката мотото й беше: „Нещо да става“, вдигна гребен в трепет и очакване.

— Имате предвид някаква линия на действие, която ще сме в състояние да приложим, така ли мис Уикъм?

— Разбира се. Че то очите ще ни избоде. Знаете ли стаята на Уилбърт?

Той каза, че я знае.

— И сте съгласен, че ако свиеш нещо, когато си на гости в една провинциална къща, единственото място, където можеш да го разположиш, е стаята ти.

Той отвърна, че няма спор.

— Много добре.

И тогава в погледа му прочетох това, което Джийвс нарича диво предчувствие.

— Би ли могло… Възможно ли е да предлагате…?

— Някой да свърне в стаята на Уилбърт и Да пусне локаторите в действие? Точно така. И много ясно на кого пада изборът. Избран си, Бърти.

Е, не бях изненадан. Както казах, надуших го. Не знам защо е така, но винаги, когато трябва да се ринат Авгиеви обори и то в решаващ момент, всички от малкия ми кръг реват вкупом: „Устър да го свърши“. Никога не ми е изневерявало. И макар да нямах много надежда, че думите ми могат да спомогнат за отклоняване на Дамоклевия меч, взех да се опъвам.

— Защо аз?

— Това е работа за млад мъж.

Макар и с нарастващото чувство, че вече съм стигнал до последната капка кръв, продължавах да се дърпам.

— Не мисля така — инатях се аз. — Бих казал, че един зрял опитен мъж с богат жизнен опит има много по-големи шансове да докара рибата в тигана, отколкото един новак като мен, който като невръстен никога не е бил добър на „топло — студено“. Логично е.

— Не ставай магаре, Бърти. Ще бъде забавно — каза тя, но така и не разбрах откъде й влезе тази муха в главата. — Опитай се да си представиш, че си някой от Тайните служби, тръгнал по дирите на военноморски договор, откраднат от мистериозна забулена жена, излъчваща странно екзотично ухание. Това ще бъде преживяването на твоя живот. Какво каза?

— Казах „Ха“! Ами ако някой надникне?

— Глупчо такъв. Мисис Крийм работи върху книгата си. Филис печата на машина в стаята си речта на Ъпджон. Уилбърт е на разходка. Ъпджон не е тука. Единственият персонаж, който може да надникне, е призракът на Бринкли Корт. Ако го направи, метни му един смразяващ поглед и мини през него. Това ще го научи да не си вре гагата, където не му е работа, ха, ха.