Джийвс се намесва

Красноречието ми беше възнаградено. Тя каза още едно: „О-о-о!“, вдигна котарака, който промърмори насън нещо, което не можах да разбера, и си отиде, като ме остави да продължа започнатото.

8

Първото нещо, което забелязах, щом бях оставен на спокойствие да огледам обстановката, беше, че шефката, в изпълнение на политиката да посипва с рози пътя на семейство Крийм, беше наредила добре Уилбърт, що се отнася до разквартируването. Прекрачвайки прага на Бринкли Корт, Уилбърт беше получил това, което се нарича Синята стая, изключителна чест за един ерген, равнозначна на хотел с пет звезди. Защото в Бринкли Корт, както и в повечето провинциални къщи, всяко старо ъгълче или пролука се възприемаха като достатъчно добри за безбрачния контингент. Моят апартамент, например, беше нещо от рода на отшелническа килия, в която човек доста ще се озори, ако рече да завърти една котка за опашката, та дори и по-малка от Огъстъс. Не че, разбира се, често му се прищява такова котковъртене. Това, което се опитвам да кажа, е, че когато аз намина към леля Далия, никой няма да я чуе да казва: „Добре дошъл в Медоусуийт Хол, скъпо мое момче. Настанила съм те в Синята стая, където съм сигурна, че ще се чувстваш удобно“. Веднъж й предложих да бъда настанен там и всичко, което тя каза, беше: „Ти?“. После разговорът премина към други теми.

В качеството си на бивша главна квартира на покойния баща на моя чичо Том, Синята стая имаше солидна Викторианска мебелировка, тъй като той обичал нещата да си тежат на мястото. Тя се изразяваше в балдахинен креват, масивна тоалетка, тежка писалищна маса, разни столове, картини по стените на типове с килнати шапки, наведени над жени в муселин и букли, а отсреща в другия край скрин, или гардероб, в който могат да се скрият дузина трупове. Накратко, имаше такъв мегдан и толкова много места, където да се пъхнат разни неща, че повечето хора, призовани да открият тука една сребърна каничка за сметана, биха казали: „О, какъв смисъл има?“ и биха се чупили.

Но моето превъзходство над обикновения търсач е това, че аз съм човек широко начетен. Като се почне от ранното ми детство, преди още да се наричат трилъри, съм прочел повече шпионски истории, отколкото може да ти побере ума, и те са ме научили на едно — а именно, че ако някой иска да скрие нещо, то той неизменно го поставя върху скрина, или ако предпочиташ, върху гардероба. Така беше в „Убийство в имението Мислей“, „Трима мъртви във вторник“, „Прошка за моя пищов“, „Познай кой“ и още дузина стандартни творби, така че не виждах никаква причина Уилбърт Крийм да се отклони от утъпканата пътека. Първият ми ход, съответно, беше да взема един стол и да го опра в гардероба. Вече се бях покатерил на него и се канех да подложа горната му част на най-подробен анализ, когато чух на около четиридесет сантиметра от ухото ми гласа на Боби Уикъм, коята беше влязла като невестулка:

— Как върви?

Ама човек наистина може понякога да се отчае от съвременните момичета. Тази Уикъм би трябвало още от скута на майка си да е научила, че последното нещо, което би искал човек с крайно изопнати нерви, зает с претърсването на чужда стая, е един призрачен глас в ухото си, който пита: „Как върви“. В резултат, както се досещате, аз лупнах долу като чувал с картофи. Пулсът ми препускаше, кръвта ми кипеше и за известно време Синята стая правеше пируети около мен като балерина в адажио.

Когато цар-разум се върна на трона си, установих, че Боби Уикъм беше разбрала къде не трябва да остава след трясъка и ме беше напуснала. А аз се озовах тясно преплетен със стола — една позиция, която до голяма степен напомняше тази на Кипър Херинг, когато си увил двата крака около врата в Швейцария. Нямах никакви шансове някога да се освободя без помощта на мощна техника.

Малко по малко обаче, ха оттук, ха оттам, отбелязах някакъв прогрес, и тъкмо когато успях да се изпоразотскубна от стола и се готвех да се въззема, чух друг глас:

— Свети Петре — изрече той и когато погледнах нагоре, разбрах, че не идва от устните на местния призрак, а от тези на мисис Хоумър Крийм.

Тя ме гледаше така, както сър Родерик Глосъп наскоро беше гледал Боби, с диво предчувствие. Целият й вид беше като на паднала от небето. Забелязах, че този път имаше мастилено петно на брадата.

— Мистър Устър! — изблея тя.

Е, няма какво толкова да отговориш на „Мистър Устър“, освен „О, здравейте“, и аз го направих.

— Без съмнение сте изненадана — опитах се да продължа, когато тя ми затвори устата с нейното (а) какво съм правел в стаята на сина й и (б) какво, за бога, си въобразявам.

— В името на архангел Михаил — добави тя и с този заключителен удар заби гвоздея до край.