Джийвс се намесва

— Не знам, но можеш твърдо да се надяваш, че ще го чуеш пак.

— Не, чуй ме, Бърти. Няма как да се изпорти, ако действаме заедно. Мисис Крийм този път няма да дойде. Гръмотевицата никога не удря на същото място.

— Кой измисли това правило?

— И ако го направи… Ето какво измислих. Ти ще влезеш и ще започнеш да тършуваш, а аз ще стоя на вратата.

— И мислиш, че това ще бъде голям принос?

— Разбира се, че ще бъде. Ако чуя, че идва, ще запея.

— Винаги се радвам, когато пееш, разбира се, но по какъв начин това ще реши проблема?

— О, Бърти, на теб наистина чавка ти е изпила мозъка. Не разбираш ли? Когато чуеш да пропявам, ще знаеш, че наближава опасност и ще имаш достатъчно време да се метнеш през прозореца.

— И да си строша дяволския врат.

— Как можеш да си строшиш врата? Пред Синята стая има балкон. Виждала съм Уилбърт Крийм на него да си прави сутрешната гимнастика. Поема дълбоко въздух и се връзва на фльонга, а после…

— Остави сега глупостите на Уилбърт Крийм.

— Казах го само, за да те разведря. Въпросът е, че има балкон и стигнеш ли до него, вече си у дома. От единия му край има водосточна тръба. Спускаш се по нея и си свиркаш. Нали не искаш да ми кажеш, че възразяваш срещу спускането по водосточни тръби. Джийвс казва, че винаги го правиш.

Замислих се. Вярно беше, че в живота си съм се спуснал по значително количество водосточни тръби. Обстоятелствата често са приемали такава форма, че подобно действие е изглеждало наложително. Точно по такъв маршрут бях напуснал Скелдингс Хол в три сутринта след епизода с грейката. Така че дори и да не може да се каже, че нямам по-щастливи мигове от спускането по водосточни тръби, подобна перспектива почти не ме обезпокои. Започнах да виждам зрънце разум в плана, който тя разработваше, ако това е точната дума.

Това, което наклони везните, беше мисълта за чичо Том. Може и да беше заблуден в любовта си към тази каничка за сметана, но не можеше да се отрече силната му привързаност към безобразната вещ. Не можех да понеса идеята, че ще се върне от Харъгейт, ще си каже: „Я чакай да хвърля един освежителен поглед на старата каничка за сметана“ и ще открие, че тя отсъства. Това ще му почерни живота, а любящите племенници дяволски мразят да зачернят живота на чичовците си. Вярно беше, че казах: „Остави чичо Том да пасе“, но всъщност не го мислех. Не мога да забравя, че когато бях в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, този мой роднина от брака на леля ми често ми е изпращал пощенски записи, понякога даже за по десет шилинга. С две думи, той беше играл честно с мен и от мен зависеше да му отвърна със същото.

И ето че пет минути по-късно аз отново стърчах пред Синята стая с Боби Уикъм до мен, която в момента не пееше, но беше готова да го направи, ако мама Крийм, изготвяйки стратегията си по асирийски модел, налетеше като глутница вълци на агне. Състоянието на нервната ми система беше малко под нулата, разбира се, но можеше да е и по-зле. Съвсем различно беше все пак да знам, че Боби Уикъм е на караул. Всеки гангстер може да ви каже, че напрежението и треската по време на разбиване на сейф са значително облекчени, когато имаш наблюдателен пост, готов всеки момент да изреве: „Чупка, ченгетата идват!“.

Само за да се уверя, че Уилбърт не се е върнал от похода си, почуках на вратата. Нищо не помръдна. На фронта всичко беше спокойно. Споменах това на Боби и тя се съгласи, че е тихо като в гробище.

— А сега един бърз преговор, да видим дали си запомнил. Какво правиш, когато аз запея?

— Мятам се през прозореца.

— И…?

— Спускам се по водосточната тръба.

— И…?

— Дим да ме няма.

— Браво. Сега влизай и се размърдай — изкомандва тя и аз влязох.

Свидната ми стара стая си беше същата, каквато я оставих. Никакви промени и първият ми ход, разбира се, беше да набавя друг стол и да довърша започнатото с гардероба. Ударих обаче на камък, защото каничката за сметана не беше там. Предполагам тези клептомани знаят едно-друго и не си крият плячката на явните места. Не ми оставаше нищо, освен да започна изнурително издирване на друг терен и аз продължих да работя, като надавах едно ухо за всяка нота. Нищо обаче не се чуваше и част от стария жизнерадостен дух на Устърови се върна. С негова помощ надзърнах под това, зяпнах зад онова, и тъкмо когато бях пропълзял под тоалетката в изпълнение на изследванията си, един от онези призрачни гласове, толкова характерни за Синята стая, проговори и стана причина да си тресна тиквата:

— За бога! — изпищя той и аз се измъкнах като маринована лукова глава на върха на вилицата, за да установя, че мама Крийм отново ми е дошла на посещение. Тя се беше надвесила над мене с лице, изсечено от камък, на което беше запечатан въпросът „Какво по дяволите?“.

Не я обвинявам. Естествено е една жена да подскочи, когато влезе в стаята на сина си и забележи чуждо дъно на панталон, стърчащо изпод тоалетката.

Минахме по утъпкания път.

— Мистър Устър!

— О, здравейте.

— Пак ли сте вие?

— Ами да — казах, защото това беше самата истина, и от нея излезе един странен звук, не точно хълцукане, но и не много различен от хълцукане.