Джийвс се намесва

— Ще го направя. Макар че трябва да стискам яко зъби, за да не цапардосам с шейкъра това мекотело, тази малка вероломница мисис Бъртрам Устър, по баща Уикъм.

— Трябва ли да я наричаш мекотело и малка вероломница?

— Защо, сещаш ли се за нещо по-лошо? — попита той с вид на човек, който винаги е петимен за идеи. — Познаваш ли Томас Отуей?

— Не мисля. Някой твой приятел?

— Драматург от седемнадесети век. Написал е „Сиракът“. В която пиеса се срещат следните думи: „Кое велико зло не е дело на Жената? Кой е предал Капитолът? Една жена. Заради кого Марк Антоний загуби света? Заради една жена. Кой беше причина за дългата десетгодишна война и превърна накрая старата Троя в пепел? Една жена. Лъжовната, проклетата, гибелната Жена“. Отуей е знаел какво приказва. Направо го е заковал. Не можеше да го изрази по-добре, дори и ако беше познавал Роберта Уикъм лично.

Пуснах още една тънка усмивчица. Всичко това ми беше извънредно забавно.

— Не знам дали си въобразявам, Кипър — казах му, — но нещо ми говори, че меракът ти по Боби не се е изпарил съвсем.

Той сви рамене.

— О, не бих казал. Като изключим желанието ми да извия гръцмуля на малката двуличница с голи ръце и после да скачам върху останките й с подковани ботуши, май не изпитвам други чувства към нея. Тя предпочита теб пред мен и толкова. Страхотното в случая е, че между нас всичко е наред.

— И ти измина целия път до тук само за да се увериш в това? — разчувствах се аз.

— Е, може би някъде дълбоко в мен дремеше и надеждата да се докопам до някоя от ония гастрономически оргии на Анатол, преди да ида да си взема стая в „Бикът и букът“ в Маркет Снодсбъри. Как е готвенето на Анатол напоследък?

— По-превъзходно от всякога.

— Все така се топи в устата, а? Две години минаха, откакто набивах от неговите произведения, но вкусът им още е в устата ми. Какъв артист!

— А-а! — възкликнах аз и сигурно щях да му сваля шапка, ако не бях гологлав.

— Ще се стигне ли до покана за вечеря, как мислиш?

— Но скъпи ми приятелю, разбира се. Нашата врата никога не се захлопва пред изпадналите в нужда.

— Чудесно. А след вечерята ще направя предложение на Филис Милс.

— Какво?

— Да, знам какво си мислиш. Тя е тясно свързана с Обри Ъпджон, така си казваш. Но, Бърти, тя просто не може да избяга от това.

— Заслужава по-скоро съчувствие, отколкото порицание, така ли мислиш?

— Именно. Не трябва да сме тесногръди. Тя е сладко мило момиче, за разлика от някои рижоглави Далили, които няма да назовавам. Аз съм много привързан към нея.

— Мислех, че едва я познаваш.

— О, доста често се срещахме в Швейцария. Доста близки приятелчета сме.

Стори ми се, че е дошъл моментът да му разкажа добрите новини от А до Я, както се казва.

— Не знам, аз не бих направил предложение на Филис Милс. Боби може да не хареса това.

— Но точно там е цялата работа — да и покажа, че тя не е единствената мръвка в яхнията и ако не ме иска, други може да мислят различно. Какво се хилиш?

Всъщност аз пусках тънка усмивчица, но от мене да мине.

— Кипър — започнах аз, — имам да ти разказвам удивителна история.

Не знам дали ви се е случвало някога да вземете от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, който предизвиква мигновено облекчение, действа като магия и предава вътрешна топлина, когато черният ви дроб не е в ред. Аз не съм, защото лично моят винаги е бил що-годе добре, но съм виждал рекламите. Те показват страдалеца преди и след вземане. В първия случай с удължено лице и кухи очи, готов всеки момент да сдаде Богу паницата си за вечеря, а във втория — здрав като бик, това, което французите наричат bien-etre14. Та искам да кажа, че тази моя удивителна история имаше същия ефект върху Кипър, както дневната доза за възрастни… Той шавна, размърда се и изглежда усети как животът отново нахлува във вените му. И макар да не мисля, че наддаде с някое и друго кило докато разказвах, съвсем ясно ми се привиждаше, че се надува като едно от ония гумени патета, които пълниш с въздух, преди да ги мушнеш във ваната.

— Майка му мечка! — викна той, когато бях изложил пред него фактите. — Мътните да ме вземат дано!

— Май щяха да те вземат.

— Господ да благослови малкото й изобретателно сърчице! Малко са момичетата, на които сивото вещество работи така.

— Много малко.

— Каква спътница в живота! Говори ми за сътрудничество и заслуги. А имаш ли вече някаква представа как се развиват нещата?

— Доста гладко, струва ми се. Когато прочела обявата в „Таймс“, Уикъм старша получила истеричен припадък.

— Тя не те ли харесва?

— С такова впечатление останах. После се потвърди и от телеграмите до Боби, в които фигурирам като абдал и тиквеник. Освен това ме смята и за мухльо.

— Но това е чудесно. Изглежда, че след теб аз ще й дойда като… на езика ми е.

— … манна небесна?