Джийвс се намесва

Разстоянието от Лондон до Бринкли Корт е около сто и шестдесет километра, а не бяха минали и две минути, откакто бях изпратил телеграмата, факт беше, обаче, че сега той се намираше на входа на Бринкли, а това беше поразително бързо обслужване. Ряпа да яде оня тип от скеча на тема автомобилизъм, който Катсмийт Потър-Пърбрайт понякога представя на концерта за пушачи в Клуба на Търтеите. Единият казва на другия, че ще кара до Глазгоу, а другият го пита: „Колко е далече?“. Първият отговаря: „Четиристотин и осемдесет километра“, а другият пита: „За колко ще го вземеш?“ Тогава първият отговаря: „О, за около половин час, половин час.“ Така че „Е-хей“-то, което викнах във врата му, когато стигнах до него, естествено беше примесено с известна доза изненада.

При звука на стария познат глас той се връцна с бързината на котка върху горещи керемиди и тогава видях, че физиономията му, обикновено веселяшка, сега беше изкривена от някакво голямо страдание, сякаш е глътнал скапана стрида. Като се опитвах да отгатна какво го терзае, му пуснах една от моите тънки усмивки. Скоро, казах си, ще му повдигна гребена.

Той преглътна мъчително и проговори с глух глас като че беше дух по време на сеанс:

— Здрасти, Бърти.

— Здрасти.

— Ето те къде си.

— Да, ето ме.

— Надявах се да те срещна.

— Мечтата ти се сбъдна.

— Виждаш ли, ти ми каза, че ще си тука.

— Да.

— Как върви?

— Гот е.

— Леля ти добре ли е?

— Чудесно.

— Ти добре ли си?

— Сравнително.

— Страхотно. Отдавна не съм бил в Бринкли.

— Да.

— Изглежда си все същото.

— Да.

— Искам да кажа, не се е променило много.

— Не.

— Е, значи така.

Той замълча и преглътна отново. Разбрах, че се приближаваме към същината, а всичко останало е било само предварителни разговори. Имам предвид ония мазни реплики между политици по конференциите, обменени в дух на най-добро разбирателство, преди да се хванат за гушите.

Бях прав. На лицето му сякаш беше изписано, че след първата развалена стрида е глътнал втора, още по-воняща.

— Видях онова нещо в „Таймс“, Бърти — изскрибуца той.

Направих се на ударен. Би трябвало, предполагам, вече да съм започнал да му повдигам гребена, но усетих, че ще бъде забавно да поводя малко за носа нещастника, така че си надянах маската.

— А, да. В „Таймс“. Онова нещо. Точно. Видя го, значи?

— В клуба, след като обядвах. Не можех да повярвам на очите си.

Е, и аз не бях могъл да повярвам на своите, но не го споменах. Мислех си колко й пасва на Боби да крои такива планове без кръчмаря. Вероятно е забравила да предупреди потърпевшите или пък го е пазила в ръкава си по някакви си негови, странни причини. Винаги е била момиче, което задвижваше по най-мистериозен начин чудатите си изпълнения.

— Ще ти кажа защо не можех. Може и да не ми повярваш, но само преди няколко дни тя се сгоди за мен.

— Ами? Какво каза?

— Казах и пак ще го повторя.

— Сгодила се за теб, а?

— Абсолютно. А през цялото време трябва да е крояла това гнусно предателство.

— Малко кофти.

— Ако можеш да ми кажеш нещо по-кофти, ще ти бъда много благодарен. Това още веднъж показва какви са жените. Чудовищен пол, Бърти. Трябва да има закон. Надявам се да доживея деня, когато жените ще бъдат забранени.

— Това би било спирачка за поддържането на човешката раса, не мислиш ли?

— Кой пък иска да поддържа човешката раса?

— Разбирам те. Има нещо вярно в това, да.

Той сприхаво хвърли къч по един минаващ бръмбар, направи гримаса и продължи:

— И точно варварското, кръвожадно коравосърдечие в цялата история, е това, което ме шокира. Нито намек за това, че се готви да ми бие дузпата. Едва миналата седмица, когато обядвахме заедно, тя чертаеше планове за медения месец с най-голямо въодушевление. А ето я сега. Без думичка предупреждение. Би трябвало едно момиче, което прави на пух и прах живота на един мъж, да му драсне един ред, или поне една картичка. Но явно това изобщо не й е дошло наум. Тя просто ме е оставила да си го прочета в сутрешния вестник. Бях като треснат.

— Обзалагам се, че е било така. Причерня ли ти?

— И още как. През останалата част от деня го премислях, а тази сутрин си изпросих отпуск, метнах се на колата и дойдох да ти кажа…

Той млъкна, задавен от силните си чувства.

— Да?

— … да ти кажа, че каквото и да правим, не трябва да оставяме това да помрачи старото ни приятелство.

— Разбира се, че не трябва. Ама, че глупост.

— Такова старо приятелство.

— Не си спомням друго по-старо.

— Още като деца бяхме заедно.

— От времето на ученическите куртки и пъпките.

— Именно. Повече и от братя. Бях готов да отчупя за теб и от последното си блокче карамел с бадеми, а ти делеше фифти-фифти и последната си торбичка кисели бонбонки. Когато се разболях от заушка, я хванах от тебе, а когато имах морбили, ти ги хвана от мен. Всичко за всеки. Така че трябва да продължим независимо от всичко, сякаш нищо не се е случвало.

— Вярно.

— Същите стари обеди.

— О, разбира се.

— Голф в събота и по някоя игра на скуош13. А когато се ожениш, ще наминавам често за по един коктейл.

— Да, непременно.